Лора Лазар - Огненото разпятие

- И днес нищо не свършихме, юнако - прозина се шумно Мишената.

- Да си ходим тогава! - предложи Радо Ангелов и леко се надигна. Отдавна се мръкна.

- Защо никой не търси жертвата?

- Може да няма близки отговори младият мъж.

- Все има съседи... А ако е скитник? - сети се Донов.

- Тогава закриваме случая - прозина се на свой ред Радо.

- Бързаш, юнако! - погледна го начумерено комисарят.

- Няма за какво да се хванем.

- Засега.

- Да не мислиш, че ще има повторение? Нова човешка факла?

- Знае ли човек... - ядно изрече Мишената и стана от мястото си.

В този момент звънна вътрешният телефон. Радо вдигна, изслуша съобщението и каза:

- Доведи го! - Обърна се към шефа си и поясни: - Един човек иска да съобщи за изчезването на баща си.

Комисарят се пльосна на стола си възбудено произнесе:

- Добре, че не си тръгнахме по-рано!

След малко дежурният полицай въведе в кабинета около четиридесетгодишен мъж, облечен в дънки и кожено яке. Бе едър, с топчесто лице и изпъкнал корем. Имаше рядка, русолява коса, подстригана ниско. Изглеждаше стресиран, защото погледът му постоянно се местеше от единия към другия полицай. Радо му посочи с ръка стола, на който да седне.

- Казвай! - нареди припряно комисарят.

- Баща ми изчезна - смутено произнесе мъжът.

- Давай поред!

- Не знам откъде да започна... - още повече се притесни човекът.

- Имена, адрес, дата на раждане... - изрече набързо Донов.

- На кого?

- И на двамата! - изрева комисарят и се изправи до прозореца.

Баща ми се казва Тодор Тодорин, на седемдесет и две години е... Аз съм Иван...

- Кажи за баща си! - нареди отново комисарят.

- Какво? - не разбра отново мъжът.

- Откога го няма? - допълни младият полицай.

- Не знам точно - обърка се Иван Тодорин.

- Не живеете ли заедно?

- В един двор сме... Той живее в пристройката...

- В кучешка колиба, а? - изръмжа Донов.

- Не. Защо? - дръпна се назад мъжът. - Има всички удобства...

- Кога разбрахте, че е изчезнал? - попита Радо.

- Едва днес.

- Чак днес ли се сети за баща си? - набра Мишената. - Случайно ли мина през царските му покои?

- Нямаше ме в града - бързо отговори мъжът. - Откривам едно ново заведение по морето... Нищо особено, но...

- Как е баща ви със здравето? - отново попита Радо.

- Болен е, но умът му е на мястото си...

Двамата полицаи се спогледаха.

- Нямаше ли кой да го гледа? - сети се Мишената.

- Жена ми беше една седмица в София, после дойде направо при мен - оправда се мъжът. - А и баща ми не иска никого около себе си. Все още се оправя сам...

- За кого е наследството? - нетърпеливо попита Донов.

- За мен - изненадано ги погледна Иван Тодорин. - Единствено дете съм - допълни той.

Ако някой друг й беше казал, ако не беше го видяла с очите си, щеше да му повярва. Евлоги Аладжов бе изключителен измамник! Зад привидния образ на романтик се спотайваше гаден лъжец, циник, педофил, мърляч, загубеняк... Не й стигаха думите, но нямаше сега да отвори синонимния речник. Ще отвори...

Камелия Аврамова клекна бързо до бюрото и измъкна оттам онази бутилка с водка. Утре ще купи две бутилки. Ръцете й трепереха, докато нервно късаше бандерола. Махна капачката, която се търколи някъде под бюрото. Отпи направо от шишето огромна глътка и се задави. Закашля се силно, а зад вратата на кабинета й се чу гласът на чистачката:

- Да ви помогна ли?

- Заключвайте и изчезвайте! - изкрещя Камелия Аврамова.

Следят я, дебнат я... Утре ще си поговори с тях! В момента не й пукаше от никого и за нищо!

Седна на стола си с гръб към вратата и запали цигара. Отново отпи от бутилката. Престана да трепери и се отпусна назад. Какво пък! Евлоги Аладжов не е последният мъж на този свят, а и тя все още не спи на отворен прозорец. И все пак изгаряше от бяс! Дори алкохолът не можеше да заличи огнената язва в сърцето й. Как ли се е подигравал с нея! Бил недосетлив към намеците й!

- Толкова съм жалка - прошепна тя и неочаквано се разплака.

Самосъжалението я погълна и Камелия Аврамова не видя нито огнената змия, която бързо се спусна под затворената врата на кабинета й и пролази под бюрото й, нито усети дима, който я обви. Едва когато бе заобиколена от огнено море, тя се качи върху стола и закрещя:

- Помощ! Помощ!

Чуваше само отчаяния звук на припукващо дърво, което бързо бе изяждано от огъня. Сиеящата стена настъпваше към нея и я притискаше към прозореца. Камелия Аврамова го отвори и парещо одеало полегна на гърба й.