Лили Джърмейн: Четири точки

Само ако можеше да отмие и греховете ни толкова лесно.

Душът ни приключи твърде бързо с бликването на студената вода, подсещайки ни, че топлата беше свършила. Бавно, сякаш газехме през плаващи пясъци, се подсушихме с хавлиите и излязохме от банята. Джейс свали мокрите си дрехи и ги замени със същите, обаче сухи, след което ми донесе долнище на анцуг и тъмносиня тениска. Излезе от стаята и аз махнах мокрото бельо от гърдите и бедрата си, пременяйки се с чистите дрехи.

Беше напълно различна обстановка от последния път, когато бях тук само преди няколко дни, а Джейс мислеше, че или съм ченге, или поне се чукам с такова. Елиът. Трябваше да се свържа с него. Сигурно щеше да се побърка от притеснение.

И аз се притеснявах. Беше ли в безопасност Елиът? Джейс каза, че го е проучил. Знаеше, че Елиът е бил ченге. Преди броени дни знаеше повече за Елиът, отколкото за мен.

До онзи телефонен разговор не бе имал представа. Чудех се с кой ли беше говорил на паркинга, когато разбра коя съм. Чудех се какво ли му бяха казали.

Какво ме беше издало? Как ме беше разкрил? Въпроси, които трябваше да задам на Джейс, но не сега.

Все още се страхувах до смърт от отговорите.

Напуснах колебливо пределите на спалнята му и се отправих към всекидневната и отвъд нея към кухнята. Улових богатия мирис на доматен сос и последвах аромата, когато стомахът ми изведнъж изкъркори от глад. Елиът. Точно така. Огледах всекидневната и забелязах дамската си чанта върху дивана.

Запътих се натам несигурно, придържайки се близо до стените и ъглите на стаята. Вече не държах всички козове и чувството да бъда толкова уязвима и открита ме правеше неспокойна. Все още имах онова усещане в себе си, което ми казваше „изпарявай се“, но аз го преглътнах сякаш беше буца, надигаща се в гърлото ми.

Затършувах припряно в чантата. Нямаше телефон. По дяволите. Може би Джейс го бе взел. Може би беше в колата. Бях запомнила номера на Елиът, така че трябваше само да намеря стационарен телефон и да му съобщя, че съм в безопасност.

— Това ли търсиш?

Обърнах се да видя Джейс, застанал на прага на кухнята с телефона ми в едната ръка, а в другата батерията му. Направо страхотно.

— Току-що го изключих — каза, разглеждайки батерията. — Проблем ли ще бъде?

Знаех какво ме питаше. Питаше ме дали някой щеше да ме проследява с джипиес.

Поклатих глава. Елиът не беше казал нищо за проследяване на телефона. И все пак стомахът ми се сви от притеснение. В крайна сметка той ми беше дал телефона. Ако питаш мен, ме беше държал под око още от момента, в който ми беше връчил яркорозовия айфон в склада.

— Добре — отвърна Джейс, като прибра двете части и изчезна обратно в кухнята.

Изваждаше чиния с лазаня от микровълновата, когато запристъпих след него със сведен надолу поглед. Посочи към малката кръгла масичка, която се намираше между кухненския плот и вратите, които водеха към терасата.

— Сядай.

Тонът му беше нежен, но непоклатим, затова седнах на стола, който бе издърпал за мен, и се приближих възможно най-близо до масата, докато той оставяше чинията пред мен.

Седна срещу мен и ме загледа очакващо.

— Първо яж — каза, посочвайки към масата, — а после говори.

Чакаше търпеливо, докато забивах вилицата си колебливо в слоевете паста и месо, вкусвайки храна за първи път от незнайно колко време. Изведнъж започнах да загребвам колкото се можеше по-бързо, като се опитвах да спазвам някакво благоприличие, но безуспешно. Когато ометох всичко от чинията, оставих вилицата и тя издрънча върху празния порцелан.

Джейс отново ме гледаше с онова изражение, което говореше „не знам какво да те правя“.

— Нека излезем на терасата — казах. Първото нормално изречение, което изрекох, откакто ме беше повалил на паркинга преди няколко часа.

Той присви рамене и направи жест да водя. Избутах стола си назад, изправих се и тръгнах към вратата. Бях изтощена и ми отне няколко опита, докато най-накрая успях да я отворя.

— Наистина трябва да започнеш да заключваш — казах нежно. — Никога не знаеш кого може да свариш тук.

Последва ме отвън и седна срещу мен, а единствените звуци идваха от вълните, които се разбиваха под нас.

Изглеждаше решителен, докато задържаше погледа ми с тези негови очи, които ме погубваха всеки път щом ги погледнех.

— Започни от самото начало — изрече. — Кажи ми всичко.

Не беше въпрос. Беше заповед.

Страхът от мисълта да научи най-дълбоките ми и тъмни грехове отстъпи пред облекчението, за което копнеех: облекчението, че помежду ни повече нямаше да има стена от тайни, която да ни разделя.