Лили Джърмейн: Четири точки

Разкопчах копчето на дънките си и се хванах за раменете му, когато той ги свлече надолу, а аз отстъпих от тях с треперещи крака. Той се надигна и се опита да ме погледне в очите, но аз извърнах глава и се загледах като хипнотизирана в струята на душа, която се удряше в лъскавите бели плочки на стената и издигащите се облаци пара.

Нещо в мен повехна и загина, когато се сетих за душа ми с Дорнан в тази същата баня. Коленичила, задушавайки се, докато той навираше пениса си до гърлото ми, а раната, която бе нанесъл на крака ми, пулсираше и кръв бликаше от разкъсаните шевове върху плочките. Пръстите ми докоснаха несъзнателно мястото на крака ми, където ме бе пронизал толкова жестоко, и проследиха изпъкналия хоризонтален белег на бедрото ми.

Как изобщо Джейс щеше да ми прости?

Бях като вцепенена, докато издърпа блузата ми през глава и я захвърли в ъгъла. Стоях безмълвна, неспособна да продумам, да заплача или да възприема каквото и да е.

Забелязах с крайчеца на окото си, че за момент Джейс застина на място, и се обърнах към него изведнъж притеснена. Гледаше към белезите на бедрото ми, онези, прикрити от красивата татуировка на Елиът, и ахнах, когато притисна топлите си треперещи пръсти към студената ми плът.

Веднага щом ахнах, той отдръпна ръката си, откъсна поглед от мен и мушна дланта си под струята на душа. Хвана ме за рамото с влажната ръка и ме подкани под течащата вода.

Все още ме наблюдаваше пламенно. Какво ли си мислеше? Че ще изчезна, ако премигне?

А може би щях. Може би щях да се разтопя на пода и да се оттека в канала, напълно изчезнала. Като призрак.

Представата в съзнанието ми беше обезпокоителна, затова се опитах да я прогоня. Което може би не беше най-добрата идея, тъй като веднага щом се отървах от нея, си спомних за последния път, в който се къпах в тази баня — току-що излязла от спешното отделение, след като едва не бях убита от кокаина, който бях отровила. Сякаш мисълта, че съм духала тук на Дорнан, не беше достатъчно ужасна, че да си спомня и за нещо още по-ужасяващо. Тази баня беше пълна с твърде много лоши спомени.

Божичко. Не можех даже да си представя какво ли си мисли Джейс за мен.

Изведнъж ме осени, че момчето с тъжните очи, което стоеше до мен и ме придържаше под душа, докато аз пристъпвах неохотно от крак на крак, все още беше напълно облечено под струята.

— Целите ти дрехи са мокри — изграчих или поне ми прозвуча като тихо грачене, защото едва можех да чуя.

Джейс се усмихна тъжно, поглеждайки надолу към черната си тениска и дънки, които сигурно тежаха цял тон с водата.

— Не исках да останеш с погрешно впечатление — каза той и аз кимнах безизразно.

Погрешно впечатление? Сърцето ми се сви, когато осъзнах, че говореше за секс. Не се беше съблякъл, защото не искаше да си мисля, че може би иска секс. Разбира се, това даже не ми беше минало през ума. Но си спомних за последния път, в който ме видя, последния път, в който наистина ме видя преди да умра, и нямаше как да не се зачудя колко ли пъти се беше сещал за онзи ужасяващ следобед през последните шест години.

Разбира се, че щеше да се страхува да ме докосне. Разбира се.

Очите ми запариха и се сетих, че все още бях с глупавите сини лещи, които най-вероятно бяха покрити с прах и отломки. Имах късмет, че на тяхно място нямах забити шрапнели. Измих ръката си под водата, плъзнах пръсти върху очите си, махнах сините кръгчета и ги пуснах да се понесат към канала. В крайна сметка знаеше коя съм. Нямаше смисъл да се крия.

Наблюдаваше ме внимателно, и веднага щом хвърлих контактните лещи на пода, хвана брадичката ми нежно с ръката си.

— Погледни ме — каза тихо и аз изпълних. Взрях се в него с насълзени очи и се зачудих какво виждаше. Какво чувстваше. Моментът беше сюрреалистичен. Парата от душа, ярко белите плочки. Моментално ме накараха да си помисля, че сигурно съм мъртва.

— Ето те — изрече той. — Наистина ли си тук? Истинска ли си?

— Така мисля — прегракнах и стиснах ръка около татуирания му бицепс.

— Лицето ти — каза. — Какво е станало с него?

Беше толкова различно, че не можех даже да обясня.

— Няма го — отвърнах бързо. — Това беше единственият начин, по който можех да го заблудя.

Той се загледа в лицето ми, прокара пръсти по променените ми скули, по тънкия ми нос и естествените ми устни, преди да стигне до очите ми, които бяха същите като преди.

— Джулиет — прошепна.

Болеше ме от начина, по който изрече името ми. Лавина от мъка и облекчение изригна от мен и аз заридах съкрушено. Той ме придърпа по-близо до себе си и останахме там под душа — истинско олицетворение на скръб и жал, докато водата отмиваше парченца мазилка и прах от кожата ни.