Том Егеланд - Загадката на катакомбите

Нямаше как да не става въпрос за една и съща кола.

Опита се да надзърне вътре, когато мина покрай колата, но успя да види единствено отражението си в стъклата. Но в същото време знаеше, че в колата се намира някой. Нямаше как да го знае, усещаше го.

Глупаво, глупаво, глупаво.

Всъщност беше доста просто. Ако търсиш червена кола, в един момент започваш да виждаш всички червени коли наоколо.

След последния час Роберт и Свейн хукнаха към вкъщи, но продължиха дискусията си за спиритуализма.

Свейн смяташе, че смъртта е нещо като последна спирка. Когато умреш, просто умираш. По абсолютно всички възможни начини. Тялото ти умира. Мислите ти умират.

- Но замисли се, че е възможно да не е точно така - рече Роберт. - Ами ако душата ти продължи да живее, дори когато тялото ти умре.

- Къде точно? - запита Свейн.

- Където и да е. Напълно независимо от тялото.

- Глупости!

- Навярно духовете са видимата страна на душата, създадена, за да можем ние да я видим.

- В такъв случай всяка една минута около нас се намират милиони души.

- Или пък някои от тях просто са останали при нас.

- Как така?

- Не зная. Може би това са хората, които не са успели да отидат в царството на мъртвите и просто... чакат.

- Чакат ли?! Че какво чакат?! Или кого?

- Не зная - отвърна му Роберт объркано. Продължиха да вървят, без да обелят и дума. Най- накрая Роберт рече:

- А баба ти?

- Какво за нея?

- Каза, че си я видял. След смъртта й. Как е възможно да си я видял, когато не вярваш, че това е възможно?!

Свейн се спря. Не помръдна за известно време, а след това отговори:

- Това е различно. Не зная точно какво е. Навярно съм видял привидение.

- Привидение ли?

- Да, нещо като запис върху DVD. Нещо, което е записано и можеш да възпроизвеждаш отново и отново. Не беше баба, а образът й.

Роберт притихна. Не беше мислил за тази страна нещата. Навярно Анджелина е била привидение, образ на някого, живял преди хиляди години.

Но те разговаряха! Как така едно привидение ще отговаря на въпроси?!

Майка му беше приготвила рибени кюфтенца в бял сос. С къри. Роберт обичаше рибени кюфтенца в бял сос и с къри.

Докато хапваше едно кюфтенце, майка му се разсмя.

- Да, да! Безнадежден случай съм!

- Зная - усмихна се Роберт.

- Можеш ли да повярваш, че забравих да върна заетия мобилен телефон, когато взех обратно своя собствен?!

- Така можеш да си звъннеш и да разговаряш със самата себе си.

- Ще трябва да се отбия утре.

- Ей, мамо? - рече Роберт, който не можеше да хапне нито едно кюфтенце повече.

- Да?

- Чувала ли си за Domini Canes?

- Domini кой? Книга ли е това? Филм?

- Монашески орден.

- Имаш предвид доминиканците ли?

- He. Domini Canes. Означава „Божиите кучета”.

- Никога не съм чувала за тях.

- Долу в катакомбите срещнах един от тези монаси.

Майка му спря да дъвче храната си.

- Носеше пръстен със странен символ върху него. Оттам зная.

- Роберт..

- Не, вярно е! Можеш да провериш в интернет.

- В интернет има толкова странни неща. Това не означава, че всички те са верни.

- Това е прастар монашески орден, мамо. Наистина. И знаеш ли каква е тяхната цел? Целта им е..

- Няма да говорим за това.

- Но целта им е да помогнат на Бог при Страшния съд. Краят на света.

- Стига!

- Но..

- Стига казах! Не мислиш ли, че говори достатъчно за тази Анджелина?!

Викарий Вибеке Вилум бе ниска и закръглена жена с твърде големи очила и огненочервена коса. Тя отвори вратата с приятен смях.

- Ех, че хубаво! - рече тя. Още в коридора Роберт усети миризмата на прясно приготвени кюфтенца.

Влязоха в стаята. Вибеке проявяваше любопитство към онова, което Роберт беше преживял в катакомбите. Той не обели нито дума за Анджелина. Не му беше нужна поредната дискусия за това, дали тя съществува, или не.

- И след това си открил стенен надпис с кръст който се намира вътре в едно око? - запита Вилбеке Вилум.

- Да - отвърна Роберт. - Открих и риба. Издълбана в стената.

- Това е символът на ранните християни, но това навярно ти е известно?

- Да, но откри ли нещо за другия символ? Кръстът в окото?

Вилбеке извади книга от лавицата и отвори на мястото, което си бе отбелязала с лист хартия.

- Възможно ли е символът да означава това?

Роберт трябваше да притаи дъх, когато видя рисунката.

- Това е същият символ - рече той и извади мобилния си телефон.

- Окото на свети Хораций - рече Вибеке Вилум и кимна.