Том Егеланд - Загадката на катакомбите

За да постигнат целта си - края на света, били готови да използват всички средства.

„ Целта оправдава средствата ", както се казва.

Ако целта била добра, било все тая как човек я постига.

Някога монасите от ордена Domini Canes притежавали украшение, което криели в задната страна на кръст, който били взели от женски манастир в Рим „Триъгълно украшение!“ - помисли си Роберт. Монасите поставили украшението в ковчеже от най-чисто злато, покрили го с пурпур и коприна и го пазили като светиня. Но по-късно манастирът бил нападнат от викинги - брадати варвари от покритите със сняг северни страни. Те откраднали ковчежето.

Йесс!

Викинги! По-точно Бьорн Йернсиде, Халстайн и Рагнвалд Кървавия зъб!

Роберт впери поглед в нищото. Рагнвалд беше отнесъл украшението със себе си. Първо в Норвегия, после в гроба.

А друго, идентично украшение се намираше долу в катакомбите...

Украшението, което Анджелина беше закачила на врата му.

Нима долу в катакомбите наистина се бе натъкнал на монах от ордена Domini Canes?!

Не просто кой да е монах, а такъв, който вярва, че може да убива, стига да го прави в Божието име.

Навярно монахът е търсел накита, което се бе оказал върху врата на Роберт. Монахът е вярвал, че това е украшението, което викингите са откраднали от тях.

Осло

Луната бе тежка и бледа. Бяха паркирали между малка товарна кола и скутер на улицата пред блока на Роберт. Бяха сменили превозното средство, тъй като Луцио беше убеден, че Роберт ги бе забелязал.

Другите монаси мислеха, че Луцио е прекалено внимателен. Това че Роберт бе погледнал към колата с тъмните стъкла толкова много пъти, не означаваше, че знае, че е следен. Нямаше причина за подозрения. Но Луцио беше непреклонен. Трябваше да намерят нова кола. С тъмни стъкла.

Луцио седеше до Валентино, който беше зад волана. Другите монаси спяха - някои в хотела, друга в малката постройка, заета им от норвежки монаси. Луцио не вярваше тази вечер да се случи нещо. Но не искаха да оставят нещата на случайността, така че Роберт да им се измъкне през нощта. Роберт беше умно момче. Луцио разбираше това. Проникването в компютъра му и мобилния му телефон показваше, че Роберт бе узнал доста. За Ултима Туле. За ордена Domini Canes. За нападението на викингите над Луна. А и общуваше с широк кръг от хора. Свещеници, парапсихолози, професори... Понякога Луцио мислеше, че Роберт знае за амулета повече от него самия.

Луцио знаеше, че ще стане монах, още откакто беше съвсем малко момче. Харесваше му атмосферата в манастира. Дисциплината. Освен това орденът Domini Canes не беше като другите. Беше им отредена велика задача. Бог се нуждаеше от помощници на земята. Помощници, които да се жертват, ако се наложи. Луцио беше като човек, готов да служи на обществото. Навярно не винаги виждаше голямата картина, но кой е способен на това?! Някои от въпросите трябва да се оставят на онези, които виждат повече, по отвисоко.

Още в началото се беше показал като мъдър и отдаден човек. Абатът и кардиналът видяха, че в него има нещо различно. Затова беше избран в специалните части на ордена и пращан със задачи.

Луцио и Валентино се редуваха да поспят. Час сън, час на стража. Улицата беше пуста и тиха. Почти всички прозорци в блока бяха тъмни. Луцио знаеше много добре кой е прозорецът на Роберт. В дясното си ухо чуваше тежкото, равно дишане на Роберт. В лявото - лекото похъркване на майка му. Тъмнината и монотонните звуци го приспиваха. Луцио не можеше да позволи това да се случи.

Към пет дойде разносвачът на вестници. Луцио го проследи с поглед. Отиваше от врата на врата с колелото си, бавеше се по няколко минути и продължаваше. Беше почти осем, когато Роберт излезе от блока. Тъй като носеше раница на гърба си, най-вероятно отиваше на училище. Тръгнаха по заобиколен път и паркираха от отсрещната страна на училището.

Луцио не разбираше Роберт. Какво го мотивираше? Къде беше скрил амулета? Защо посещаваше всички тези хора? Като че Роберт извършваше свое извънредно тайно разследване. Но нямаше как да е така. Какво търси? Та той вече държи амулета в ръцете си. Луцио нищо не разбираше.

И това го вбесяваше.

Осло

„Странно ” - мислеше си Роберт. Вчера колата с тъмни стъкла беше сива, а днес е синя. Отново с тъмни стъкла. Видя я, когато излезе от дома си, за да отиде на училище. Намираше се на паркинга между малка товарна кола и един скутер. А сега беше паркирана пред двора на училището.