Дэвид Вуд - Шибалба

Облекчението настъпи почти на мига. Усети главата си по-ясна, гаденето се превърна в далечен спомен. Изкашля се и изплю храчка горчива флегма, след това напълни дробовете си и килна глава назад.

— Ект…

Някой или нещо го стисна за рамото и го дръпна толкова рязко, че го повдигна във въздуха. Зъбите му се блъснаха в устата и усети вкуса на кръв, защото си прехапа езика. Замята се, опитвайки да се освободи от своя похитител, но хватката беше прекалено силна и не успя да стъпи на краката си, за да има опора. Уличката беше обгърната в мрак и той едва различаваше очертанията на своя нападател. После се показа слаба светлинка в далечината. Родриго осъзна, че това е вътрешното осветление на автомобил и на сумрачната му светлина успя да зърне своя противник.

Крачеше като човек, но вместо кожа имаше зелени и черни люспи на гущер или горска усойница.

В колата чакаха още двама хора змии.

Родриго отвори уста, за да изреве отново, но преди да успее, в главата му избухнаха светлина и болка и той изгуби съзнание.

Отдихът от съзнанието беше кратък или поне така изглеждаше. Събуди се от звука на барабани, които отмерваха монотонен ритъм, съпровождан от пронизителни флейти. Шумотевицата усили болката, която беше стиснала като менгеме черепа му. Болка, която на равни части беше резултат от прекаляването с гуаро и леко сътресение от удара с палка, нанесен му от единия човек змия.

Знаеше, че са обикновени хора, че люспите са само нарисувани върху голите им тела, но това не му донесе утеха.

Отвори очи и ги видя отново. Танцуваха около него на яркочервената светлина на факли, пеейки на език, който звучеше като старото наречие чорти, все още използвано в някои затънтени села.

Хората змии свиха кръга, разтърсиха над него дрънкалки, после се отдръпнаха, когато над него се появи друга фигура. Тя носеше пищна маска, украсена с ярки пера.

Гласът, който долетя изпод маската, беше суров, но определено женски. Думите звучаха като древна молитва, призоваваща дявол от ада.

След това маскираната фигура стрелна ръце нагоре и излая команда. На мига шумът секна.

За миг тя остана неподвижна като статуя, а изрисуваната ѝ кожа сякаш потръпваше на трепкащата светлина. В дясната си ръка стискаше черна кама, която приличаше на дълъг чиреп строшено стъкло. В този момент свали ръце, вдигна маската от двете страни и откри истинското си лице.

Беше красива по екзотичен и леко плашещ начин. Върху мургавата кожа на лицето ѝ имаше пръснати лунички, а дългата рижа коса беше сресана назад, откривайки челото ѝ. Около врата си носеше навита змия. Главата ѝ с формата на стрела сякаш се движеше, но той знаеше, че тази зрителна илюзия се дължи на трепкащата светлина. Жената дишаше тежко, сякаш изтощена от ритуалния танц, но след като го гледа само няколко секунди, заговори:

— Днес в пивницата говори с един човек. Какво му каза?

Въпросът изненада Родриго почти толкова силно, колкото фактът, че жената, маскирана като древен демон, говори напълно разбираем испански.

— Аз… искаше да купи от мен реликви. Нищо не съм му казал.

— Защо е сметнал, че можеш да му покажеш реликви?

— Защото с това се занимавам. Търся реликви в джунглата.

— Какво му каза?

Родриго нищо не скри. Историята се изля от устата му като повърнатото преди малко. Откритието на Диего, проклятието, идването на войниците със скафандри, смъртта на селото и огънят, който последва.

Известно време жената слуша внимателно, но след това с една махване на ръка го застави да млъкне.

— Каза ли на мъжа, къде може да намери Ел Гия?

— Не разбирам…

— Онова, което наричаш Черното куче.

— Не. Не знам къде го е скрил Диего.

Тя присви очи, сякаш искаше да проникне в душата му.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Заклевам се.

Тя се наклони към него и лицето ѝ се доближи само на няколко сантиметра от неговото. С крайчеца на очите си забеляза, че нещо се движи.

Змията. Значи е жива!

Между тях се появи главата на усойницата с формата на стрела, а разцепеният ѝ език се показваше и прибираше от устата, изследвайки въздуха.

— Разкажи ми всичко!

— Вече го направих — изплака Родриго, а по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Тогава го повтори!

— В зората на двайсети век — започна Алекс, — световното население е 1,6 милиарда. От 1800 до 1900 година нарастването му е само половин милиард. Сто години по-късно е вече шест милиарда.

През 2011 станахме седем милиарда, а днес сме над седем и половина. Населението на развитите държави застарява и раждаемостта му е ниска. Обаче развиващите се нации в най-провалените държави, където бедността е ендемична и почти няма здравеопазване, имат астрономическа раждаемост. По консервативни оценки още преди края на века ще бъдем над десет милиарда. Десет милиарда души, Дъг. Още три милиарда души, борещи се за ресурси, които вече са твърде оскъдни, за да задоволят нашите нужди. Това е невъзможно.