Дэвид Вуд - Шибалба

— Кучето светкавица води душите в Подземния свят — измърмори той. — Добре, да свършваме с това.

Той протегна крак над замръзналия на място рояк и го спусна толкова внимателно, колкото човек, който се готви да прекоси минно поле. Подметката на туристическата му обувка установи контакт, след това прехвърли и тежестта си върху нея.

Подът остана цял под него и когато напредна, видя на няколко метра по-нататък друга кучешка следа. След нея имаше трета, изсечена малко вляво от останалите.

— Има пътека между тях! — извика той. — Маркирана е със следи от кучешки лапи. Ще тръгна по нея.

— Слизам — отговори Бел.

Мадок чуваше ниски гласове. Миранда и Боунс се опитваха да откажат възрастния археолог от заявеното решение. Знаеше, че няма да успеят, и макар да беше съгласен с тях, разбираше какво значи това за Бел.

Спорът най-накрая бе разрешен и докато Мадок правеше петата си крачка, следвайки пътеката, която, изглежда, се извиваше навън от центъра, зърна някой да се спуска по въжето. Не беше Чарлз Бел, а Миранда, която слизаше преди него, за да го осигурява отдолу.

Сега Мадок можеше да вижда края на помещението — каменна стена на около двайсет и осем метра от сегашното му местоположение и на около петдесетина метра от центъра. Той продължи напред, следвайки лапите една по една, завивайки покрай центъра, когато Миранда завърши спускането си.

Пътеката отново го накара да завие. Сега вместо стена лъчът на фенерчето му разкри дълбока сянка, а следите от лапи го водеха право към нея и го отдалечаваха от центъра. Той съсредоточи вниманието си върху онова, което лежеше право пред него. Кучешките следи още не го бяха отвели до задънена улица, но ако Бел беше прав, една-единствена драскотина от някой обсидианов скорпион можеше да се окаже смъртоносна.

Още няколко крачки и той успя да различи брега — края на реката от скорпиони — линия от неукрасени каменни плочи. Отвъд нея се виждаше малко помещение, обгърнато в мрак.

Започна да се поти. Въздухът беше хладен, макар и малко влажен, а той се движеше почти пълзешком. Нуждата от пълно съсредоточаване обаче беше не по- малко изтощителна от участие в маратон.

Сега можеше да вижда отвъд разделителната линия, но нямаше много за гледане. Широка около метър и осемдесет празнина разсичаше помещението, а отвъд нея имаше друга линия от каменни блокове, успоредна на първата. Празнината му заприлича на изкопан от човешка ръка дренажен канал — буквално река. Зачуди се дали ще я намери пълна с кръв, гной, вода или празна.

Още няколко крачки и получи отговор. Сега каменните блокове бяха само на три метра, а отвъд тях мракът беше настръхнал от остри шипове.

— Мадок!

Викът на Миранда долетя точно в мига, когато се готвеше да направи още една крачка, и го стресна. Той замръзна на място с блъскащо сърце, а кракът му увисна във въздуха над последната редица издялани скорпиони. С усилие на волята се отпусна и няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— Да?

— Тръгваме.

Още едно вдишване, след това протегна крак и направи последната крачка. Изпита желание да рухне там на място, но вместо това се обърна и плъзна лъча на фенерчето по смъртоносния обсидианов капан.

— Внимавай къде стъпваш!

Миранда откри първия отпечатък на кучешка лапа и насочи лъча светлина върху него.

— Виждаш ли го?

Бел се приведе, опря ръце в коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх след рапела, но успя да кимне.

— Следите на Шолот, Кучето светкавица, което ни показва пътя през реката на скорпионите. Миранда, ние успяхме. Намерихме входа за Шибалба.

Миранда не беше толкова въодушевена от откритието.

— Все още съм на мнение, че прибързваме. Намирането не означава нищо, ако не успеем да се върнем със съобщението за него. — Тя погледна нагоре по дължината на въжето, по което Ейнджъл току-що беше започнала да се спуска. — Връщането по това въже няма да е лесно.

— Пътят към Подземния свят е символичен — каза Бел. — Духовно поклонничество, а не буквално спускане в ада. Вероятно няма да се върнем по същия път.

— Щом казваш. Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?

— Ще направя каквото трябва. — Той се изправи, вдиша отново на пресекулки и след това направи първата крачка.

Тя го следваше толкова близо, колкото смееше, но когато навлязоха по-дълбоко в подобната на лабиринт пътека, единственото, което можеше да направи, бе да се съсредоточи върху своите собствени стъпки. Непосредствената опасност, излъчваща се от проблясващите черни скорпиони, се усещаше като физическо нападение. Подхлъзване, неточна крачка, малка грешка в преценката и…