Дэвид Вуд - Шибалба

— Ох! — изпъшка Бел.

Миранда стрелна поглед напред. Чарлз Бел се беше навел и с длан притискаше глезена си.

— Тате?

— Добре съм. — Обаче треперещият му глас опроверга това. — Само малка драскотина.

Миранда почувства как сърцето ѝ започва да блъска.

— Татко, трябва да продължиш. Отиди при Мадок. Той може да помогне. Може да… — Нямаше представа какво може да стори той за баща ѝ.

— Зная — отговори Бел след кратка пауза с малко по-овладян глас. — Виж какво, мисля, че е драскотина. Не усещам нищо необичайно. Може да не са използвали отрова. Или е изгубила силата си.

Миранда се надяваше да е прав. Само времето щеше да покаже.

— Тате, продължавай напред и за бога, бъди внимателен!

Мадок, подобно на Миранда, изпита ужас от погрешната стъпка на Бел и същата безпомощност. Но археологът измина останалата част от пътя без никакви затруднения. От раната, дълга два сантиметра драскотина, капеше кръв, но околната кожа не беше възпалена, което подсказваше, че срезът не е замърсен. Мадок проми раната и я превърза с марля и еластичен бинт и свърши точно когато дойде и Ейнджъл. Боунс още си пробиваше път през лабиринта, но Мадок видя, че едрият мъж носеше една от водолазните им екипировки на рамо.

— Покажи какво можеш! — извика Мадок, щом наближи толкова, че да го чуе.

— Е, нямам нищо против да облека екипировката, но ако трябва да плувам в реки от кръв и гной — това е точно за тебе работа! — Големият индианец се усмихваше, но потното му лице показваше, че изминатият път е затруднил и него. След като направи последната крачка, с движение на рамото пусна на земята торбата с водолазното оборудване на пода и я подритна към Мадок.

В този миг от каменния под се чу тихо боботене и с едва доловимо щракване обсидиановите скорпиони започнаха да изчезват в пода на помещението зад тях.

Боунс погледна през рамо.

— Ха, ако знаех, че ще се случи това, щях да изчакам няколко минути.

— Мисля, че подът е чувствителен на натиск — предположи Мадок.

— Продължаваш да ме убеждаваш, че съм дебел, а? — поклати Боунс тъжно глава. — Така само разкриваш своята вътрешна неувереност.

Мадок не му обърна внимание.

— Щом се прехвърли тук и натискът изчезна, механизмът се нулира. Сега вече не знам дали е сигурно да се върви по него или не.

— Това вече няма значение — каза Бел, — защото сега нашият път е напред.

Мадок светна над падината и освети гнездото от остри дървени колове, които стърчаха от стените от двете ѝ страни. На някои от тях бяха окачени човешки останки. Други бяха покрити със засъхнало черно, ронливо на вид вещество.

— Изглежда това е реката от кръв — отбеляза Боунс. Той замълча за малко, после добави: — Знаеш ли, всеки носи…

— … своята собствена кръв — довърши вместо него Мадок. — Разбрах. Доктор Бел, съгласен ли си?

Бел кимна.

— Съгласен. Ако не успееш да преминеш, твоята кръв ще бъде добавена към реката. Като тази на горкия нещастник — той посочи най-близкия череп, закачен на един от коловете, пронизан в очната кухина.

— Как ще пресечем? — попита Ейнджъл. — С прескок?

— Не е толкова широко — каза Боунс. — Обаче платформата е широка само метър. Трябва да си котка, за да успееш да се задържиш при приземяването.

— Трябва да има друг начин — намеси се Миранда. — Баща ми няма как да изпълни този скок.

Мадок се наведе и насочи лъча светлина надолу в празното. Беше дълбоко: най-малко пет-шест метра, но светлината се отрази в нещо на дъното, което приличаше на множество малки проблясващи звезди.

— Има нещо на дъното — съобщи Мадок. — Прилича на злато.

— Маянски украшения — предположи Боунс. — Може би онзи скелет е носил златен ланец на врата.

Мадок се обърна към Бел.

— Нали маите украсяваха принесените в жертва със злато?

Очите на Бел се ококориха, щом осъзна.

— Разбира се. Скелетите не са на хора, които не са успели да прескочат пропастта. Те са жертвоприношения, донесени от отиващите на поклонение в Шибал- ба. Кръв за реката. — Той се обърна към Боунс. — Точно както ти каза. Донеси своя собствена кръв.

— Я чакай. Искаш да кажеш, че трябва да направим човешко жертвоприношение, преди да пресечем? — Боунс поклати глава. — Без мен.

Мадок насочи отново лъча към стърчащите шипове.

— Чудя се… — започна той и се изправи. — Може би не става дума за кръв. Трябва ни нещо, което е достатъчно тежко.

— Достатъчно тежко за какво?

Мадок се обърна към него и вдигна торбата, която Боунс бе пренесъл през лабиринта със скорпионите. С двете пълни кислородни бутилки и разни други части от водолазното оборудване, тя тежеше поне трийсетина килограма.