Дэвид Вуд - Шибалба

Алекс обаче само поклати глава.

— Каква печалба има в това? А и кой съм аз, че да решавам съдбата на хората? Не, вероятно ще извадя Сянката на свободния пазар. Все някой ще плати. Вероятно някой луд дребен диктатор като онзи мазен тип в Северна Корея. И щом тип като този се сдобие с нея, всички ще поискат да я имат. Ще поискат и лекарството, а тогава ще можем да обявим каквато си пожелаем цена.

— Някой ще я използва — каза Симпсън. — Ще излезе в света и ще умрат хора. Милиони хора, които не могат да си позволят лекарството.

Алекс сви рамене.

— Всички все някога ни чака смърт. А по този начин ще можем да спасим планетата. — Той направи кратка пауза. — Дъг, не се тревожи. Разбира се, че моите верни хора първи ще бъдат ваксинирани срещу заразата.

Той остави загатването си да увисне във въздуха.

— Вярвам, че скоро ще намериш лекарството. Но дори да не успееш, Карина скоро ще открие източника. Имам и друг агент, който работи по въпроса. Всички вероятности са покрити. Затова, Дъг, мисля, че ти предстои да направиш избор. Светлината и Сянката? Или мракът?

Въжето се опъна и спря падането на Мадок на сантиметри над морето скорпиони. Трябваше обаче да стрелне ръце встрани, за да не се завърти и падне по лице сред тях. Един блестящ черен скорпион изпълни зрителното му поле. Беше толкова близо, че трябваше да затвори едното си око, за да го фокусира.

— Боунс — каза той шепнешком. — Издърпай ме. Много бавно.

Нищо не последва. Боунс и останалите бяха прекалено далече, за да го чуят.

Трябваше му минута, за да осъзнае това. През същото време установи още нещо: скорпионите не мърдаха.

— Направо не е за вярване — прошепна той, въздишайки с облекчение.

Обаче това не беше напълно вярно. Телата на паякобразните, които покриваха пода под него, не бяха истински скорпиони, но и не бяха продукт на неговото въображение. Бяха удивителни копия с размерите на длан, издялани от лъскаво черно вещество, което отразяваше светлината и разкриваше заострени като бръсначи ръбове.

Обсидиан.

Когато отпусна тежестта си върху каменния квадрат, бе задействал някакъв механизъм, чувствителен на натиск, който беше накарал издяланите скорпиони да изскочат от вдлъбнатата част на пода, създавайки така илюзията за жив рояк. Малките фигурки бяха навсякъде, покриваха толкова гъсто пода, че не се виждаше достатъчно голямо място, за да стъпи, камо ли да се спусне внимателно целият.

Не можеше обаче да остане в това положение още дълго.

Изви тялото си бавно, така че да не изгуби равновесие, и хвана въжето. От този ъгъл можеше да различи квадрата гол камък — мястото, където първоначално имаше намерение да се спусне. Беше малко по-нататък от протегнатите му крака. Блокът беше потънал в пода, но само с около петнайсетина сантиметра. Достатъчно в напрегнат момент да извади човек от равновесие. Хвана въжето и повдигна торса си нагоре, протягайки крака назад, докато не усети под тях повърхността на блока. Подготви се за друг сложен капан, но нищо не се случи. Каменният под остана на мястото си под краката му, когато успя да се изправи и стъпи на него. Дръпна въжето от карабинера, който използваше като десандьор. След това се провикна към другите:

— Долу съм!

Помещението се изпълни с ехо.

— Добре ли си? — чу се леко приглушеният отговор на Боунс, който се провикна в Пастта на змията.

— Да. Задействах някакъв капан и милион издялани скорпиони изскочиха от пода.

Настъпи пауза, после се чу по-слабият глас на Чарлз Бел:

— Скорпиони ли каза?

— Да. Защо? Това важно ли е?

— В „Попол Вух“ пътят за Шибалба прекосява три реки. Първата е пълна със скорпиони.

— Страхотно — измърмори в отговор Мадок. — А другите две с какво са пълни?

— Кръв и гной.

Мадок потрепери неволно.

— Съжалявам, че попитах.

— Много внимавай къде стъпваш — продължи Бел. — Може да са изрязани фигурки, но не бих се учудил, ако жилата им са били потопени в отрова.

Мадок кимна и освети с фенерчето гората от отровни жила. Сега, когато вече не висеше на сантиметри от тях, можа да види пролуки в техните редици, достатъчно големи, за да стъпва в тях, стига да се движи с крайна предпазливост. Въпреки това се поколеба.

Имаше няколко възможности за първата крачка, но той нямаше представа в коя посока да поеме. Вече беше задействал един капан, но почти сигурно имаше още.

Тогава забеляза знак, изсечен в камъка. Приличаше на следа от лапа — издължена и триъгълна, с четири равномерно разположени продълговати пръсти. Всички сочеха напред. Не беше специалист, но много приличаше на следа от кучешка лапа.