Дэвид Вуд - Шибалба

Само след няколко метра шахтата стана вертикална, а след това без предупреждение екранът потъмня.

— Изгубихме интернет сигнала! — предположи Миранда.

— Не мисля — каза Мадок и посочи индикатора, показващ силата на сигнала. — Причината да не можем да виждаме е, че няма нищо за гледане. Под нас има друго открито помещение, но светлината е прекалено слаба, за да го освети. Боунс, колко навътре сме влезли?

— Около три метра.

Боунс продължи да спуска въжето в змийската паст, измервайки напредъка с участъци от трийсетина сантиметра. Мадок държеше под око индикатора за силата на интернет сигнала. Колкото повече се спускаше камерата, толкова по-слаб ставаше сигналът и при дълбочина от шест метра изобщо прекъсна.

— Продължавай — каза Мадок.

Боунс кимна, но след няколко секунди спря.

— Струва ми се, че сме стигнали до дъното. Седем метра и половина.

След това нави обратно въжето без никакви затруднения. Камерата и фенерчето работеха нормално, по тях нямаше следи от повреди. Преглеждането на записа не показа нещо ново. Единствената разлика беше, когато към края на пътуването на камерата фенерчето освети пода на другото помещение. Светлинният лъч се бе отразил в дузина малки точици, все едно беше покрит с натрошено стъкло.

— Там долу има нещо — каза Миранда, връщайки записа назад за повторно гледане. — Но не мога да кажа какво е.

— Изглежда безопасно — каза Мадок. — Ще се спусна, за да видя какво е.

С въжето, вързано за проверената в практиката швейцарска алпинистка сбруя, Мадок се спусна в гърлото на змията с краката напред, а Боунс го подсигуряваше.

— Уф — изстена престорено той. — Не искам повече да чувам приказки за моите килограми.

— Мускулите тежат повече от сланината — обади се Мадок, който се включи в шегата, но гласът му прозвуча странно в тесния тунел и така съсипа опита му да подобри настроението на групата.

След няколко секунди спускане изскочи от шахтата и се оказа увиснал във въздуха на около шест метра от пода на долното помещение. То беше не по-малко от горното, стените бяха извън обсега на фенерчето му, но поне можеше да вижда пода под себе си. Беше украсен с пищни изсечени в камъка мотиви, подобни на дупките, пробити в каменните плочи горе. Но тези дупки не бяха празни, а пълни с нещо, което отразяваше лъча на фенерчето в странна игра на светлина и сенки. Приличаше на асфалт, инкрустиран с диаманти. Единствената неукрасена част беше квадрат с размери метър и двайсет, който се намираше точно под него.

Той рапелира надолу, докато краката му не достигнаха пода и леко го докосваха. След това освободи въжето и стъпи с цялата си тежест на ходилата.

Внезапно подът изчезна.

Мадок залитна, хвана се за въжето и се хвърли към украсената част от пода. Фенерчето се изплъзна от ръката му и падна надолу, осветявайки някакво движение. Нещо излизаше от пода… Не, не нещо, а неща. Хиляди неща с блестящи черни черупки и опашки, завършващи с връхчета, подобни на куки. Те се втурнаха към него, докато падаше.

Подът на помещението беше покрит със скорпиони.

Първите хиляда лемпири осигуриха много гуаро на Родриго и течната увереност, която му беше нужна, за да обоснове своя отказ да покаже на Ектор къде Диего най-вероятно беше скрил Черното куче. Но след като изпи и остатъка от кьоравото, което удари, имаше причина да съжалява за това си решение. Не можеше да си спомни мотивите за тази си сдържаност, ала в едно беше сигурен: Ектор беше готов да му даде 2000 лемпири само за да поговорят за това. Със сигурност можеше да предложи много повече.

Освен това не се налагаше да го води непременно до скривалището на Диего. Имаше толкова много други стари руини, които можеше да му покаже. Ектор нямаше да усети разликата, а ако започне да се оплаква… ами джунглата е опасно място. Там може всичко да се случи.

Родриго стана от столчето си, оставяйки банкнотите до празната бутилка, и се помъкна към вратата. Не можеше да си спомни дали Ектор спомена къде ще отседне, но това нямаше значение. Паласиос беше малко селище, където имаше само няколко хотела. Щеше да намери богатия чужденец.

Залитна навън в сумрака на настъпващия здрач, ревейки с пълни гърди:

— Ектор, курвенски сине, ще те заведа до Кучето!

Единственият отговор, който получи, беше тишина. Улиците бяха пусти, не се виждаха нито коли, нито пешеходци.

Родриго се обърна надясно и тръгна, мерейки тротоара от единия до другия край. Успяваше някак да остане на крака, но движението накара червата му да закуркат. Щом зави в тъмната уличка зад пивницата, се преви и повърна поток от кисела жлъчна течност.