Дэвид Вуд - Шибалба

— Деветдесет и едно стъпала — обяви Бел. — Точно както в Чичен Ица. Вероятно има още три стълбища, подобни на това. Всяко — в различна основна посока, и се срещат тук. Като се смята и подът, общо триста шейсет и пет, колкото са дните в годината.

Мадок насочи фенерчето си встрани, но беше твърде тъмно, за да потвърди хипотезата. Различаваше пода обаче, който се състоеше от богато украсени каменни блокове, всеки широк около метър и осемдесет. Отне му известно време да осъзнае, че сенчестите очертания по блоковете са не само гравирани релефи, но дълбоки дупки, издълбани през цялата дебелина на камъка.

— Това обяснява къде отива цялата вода — каза Бел, след като насочи своето фенерче към блока непосредствено пред тях. — Целият под на това помещение представлява огромен дренаж, който отвежда просмукващата се дъждовна вода.

— Една от тайните е разкрита — съгласи се Мадок, макар това обяснение да му се стори непълно. — Къде отива водата след това?

— Може би това не е същинското дъно — предположи Миранда. — Сигурно ще трябва още да повървим.

Мадок плъзна лъча на фенерчето по пода в подножието на стъпалата, насочвайки вниманието си особено към местата, където блоковете се съединяваха.

— Мислите ли, че е безопасно да се върви по тях?

— По-добре накарай Боунс да мине пръв — предложи Ейнджъл.

— Няма проблем — обади се той и се промъкна край сестра си. — Така или иначе ми омръзна да гледам дебелия ти задник.

— Така ли? — намеси се Миранда с нескрит сарказъм. — Сигурен ли си, че него си гледал?

Боунс ѝ се усмихна.

— Може и твоят да е бил.

Без да се колебае, слезе от стъпалото, стъпвайки тежко с единия крак, а след това и с другия върху пищно украсения под.

Мадок се стегна, донякъде очаквайки подът да рухне или от дупките в блоковете да изскочат шипове, но не се случи нищо подобно.

— Изглежда безопасно — каза той и предпазливо се придвижи до Боунс. — Въпреки това внимавай.

— Виж — каза Бел и тръгна да прекосява пода, все едно не беше предупреден. Беше насочил фенерчето си към огромна каменна скулптура, която се издигаше точно в центъра на помещението.

Мадок също насочи фенерчето към скулптурата — познатата глава на влечуго със зейнала челюст, гледаща право в стълбището вдясно от тях.

— Прилича на статуята в Чичен Ица. Онази в основата на Замъка.

Провери накъде гледа, след това се обърна в тази посока.

— Ние дойдохме от запад, което означава, че статуята гледа на юг.

— Интересно — каза Бел, — фигурата в Замъка гледаше на запад, но досега югът постоянно е бил преобладаващата основна посока. — Той плесна с ръце. — Върху диска пишеше, че ще намерим входа към Подземния свят при Пастта на змията. Изглежда, че трябва да го приемем буквално.

Мадок се приближи към статуята, за да я огледа отблизо. Пространството в пастта беше достатъчно, за да застане в нея, което със сигурност беше направено преднамерено. Задната част на зейналата паст представляваше сенчест отвор с диаметър около шейсет сантиметра. Дупката се извиваше надолу и изглежда продължаваше извън обсега на фенерчето му.

— Предполагам, че трябва да влезем там.

Боунс сложи ръце на кръста си.

— Виж, винаги съм готов да пъхам големия си нос, където не му е мястото, но мисля, че трябва да обясня очевидното. Подземният свят е задгробният живот. Мястото, където отиваш след живота . Маите са правели човешки жертвоприношения. Така… мисля, че трябва да го обмислим. Преди да позволим да бъдем погълнати от Пастта на пъкъла.

— Прав е — подкрепи го Миранда.

Мадок се вторачи в нея, очаквайки тя да превърне тревогата на Боунс в зла закачка, но за негова изненада, Миранда не го направи.

— Татко, намерихме Града на Сянката. Ти беше прав, а другите грешаха. Важно е откритието. Затова хайде да се върнем в цивилизацията и да съобщим на света за твоето откритие. Няма нужда да поемаме още рискове.

Бел поклати глава.

— Не мога да си тръгна, без да разбера какво има там долу.

— Съгласен — включи се Мадок, преди Миранда да успее да възрази. — Кейси няма да бъде тук преди утре сутринта. Мисля, че знам начин да погледнем, преди да скочим вътре.

Пет минути по-късно се бяха събрали около таблета на Бел, гледайки видеозаписа на живо от камерата на Миранда. Тя вече не беше закачена на челото ѝ, а се плъзгаше надолу по каменното гърло на скулптираната змия, вързана за края на едно от алпинистките въжета заедно с едно от фенерчетата.