Дэвид Вуд - Шибалба

Имаше по-близки летища, но Мадок беше избрал това, надявайки се, че неговата отдалеченост ще скрие отпътуването им от Змийските братя и от онзи, който и да беше той, за когото работеше рижата жена.

Ектор Канул се спря на входа, оставяйки на очите си време да привикнат към сумрака в пивницата, а и да огледа помещението. Масите бяха празни и в заведението имаше само неколцина души на бара, застанали с гръб към него. Той се зае да ги изучава, опитвайки се да отгатне кой от тях е мъжът, когото търсеше. Онзи в края на барплота изглеждаше като външен човек. Беше се привел над питието си — поза едновременно отбранителна и жалка.

Ектор отиде до бара и седна на столчето, оставяйки едно празно между себе си и мъжа. Улови погледна на бармана, кимна, след това се наклони към съседа си:

— Приятелю, ще пийнеш ли с мен?

Мъжът завъртя глава, изгледа го предпазливо и сви рамене.

Ектор се обърна към бармана.

— Две чаши от онова, което пие моят приятел.

Донесе им две чаши на ивици, пълни с безцветна течност. Ектор вдигна своята и подуши съдържанието. Миришеше на сладко като ром.

— Guaro — каза другият мъж, зашепвайки с ръка чашата си.

— Гуаро ли се казвате?

— Не, това е името на напитката. Ликьор от захарна тръстика. — Мъжът говореше завадено. — Казвам се Родриго.

— Аз съм Ектор. За какво ще пием, Родриго, приятелю мой? За дома?

Родриго трепна, все едно думата го беше смушкала, и в този момент Ектор разбра, че е намерил точния човек.

— Вече нямам дом.

— Какво се случи?

— Проклятието. Черното куче. Първо разболява хората. След това дойдоха космонавтите. Избиха всички и изгориха селото.

— Космонавти? — повтори Ектор.

— Не му вярвайте — каза барманът пренебрежително. — Той е пияница, който разказва разни истории, така че хора като вас да го черпят от съжаление.

Ектор се обърна към бармана.

— Няма ли нещо вярно в това?

Барманът разпери ръце в знак на компромис.

— Имаше пожар в горе в планините. Чух че бил страшен. Но няма проклятие, нито космонавти.

Ектор кимна, после се обърна отново към Родриго. Прехвърли се на празния стол, за да е по-близо до него, и потупа пияния по гърба.

— Няма нищо, приятелю. Аз ти вярвам. Разкажи ми повече. Как разбра, че са хора от друга планета?

Родриго поклати глава.

— Не хора от друга планета, а облечени в скафандри. Войници. Пристигнаха с хеликоптери. Когато ги видях в небето, се скрих в джунглата.

— Защо се скри? От какво се уплаши?

Първоначалната предпазливост на Родриго се върна.

— Кой сте вие? Не сте оттук. Защо искате да знаете това?

Ектор се наклони по-близо.

— Родриго, аз купувам неща. Скъпи неща, които хора като теб намират в джунглата. Мисля, че разбираш за какво говоря.

Родриго сякаш изведнъж изтрезня напълно.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Може би аз мога да ти помогна — Ектор сложи ръка на барплота, а изпод нея се подаваше ъгълчето на банкнота — хондураска лемпира, обозначена с цифрата 1000. — Разкажи ми за Кадехо .

Родриго изгледа подозрително парите. По сегашния курс това бяха почти деветстотин песос или около четиресет американски долара, които щяха да осигурят гуаро на Родриго в продължение на доста време.

— Нищо не знам.

Ектор дръпна ръката си назад, измъквайки банкнотата от обсега му.

— Диего го намери — избъбри Родриго. — Малка фигурка на куче от нефрит, покрита с черен прах. Поне така каза. Аз така и не я видях. Всеки, който я видя… — Той поклати глава. — Проклятието.

Ектор дръпна ръка, но остави банкнотата от 1000 лемпири на бара. Ръката на Родриго се плъзна като змия и я грабна, все едно се страхуваше, че може да се изпари.

Ектор извади още една банкнота и я показа по същия начин като първата.

— Къде е намерил Диего това черно куче?

— Не зная. Ние сме… бяхме конкуренти. Зная къде може да я е скрил, но… — той поклати глава.

— Какво „но“?

Родриго изгледа втората банкнота.

— Нямам достатъчно пари да стигна дотам.

— Сигурен ли си? Аз, приятелю, имам много пари.

Родриго поклати глава и това беше израз на несигурност.

Ектор остави втората банкнота на плота пред Родриго. След това изпи питието си на една глътка и тресна чашата върху бара, оставяйки друга банкнота върху нея.

— Помисли си — каза той и потупа мъжа по гърба. — Ще бъда наоколо, но не се бави много.

Излезе от пивницата, без да поглежда назад, и отново се поспря на вратата, за да може очите му да свикнат със сравнително ярката светлина навън.