Дэвид Вуд - Шибалба

— Не се притеснявай, ще бъдем тук.

Той слезе и видя, че Боунс вече го чака.

— Мадок, ако тук наистина има нещо биологическо и ме заразиш… — Той поклати глава. — Какво мога да кажа? Най-добре ще е да се опитам да измъкна някоя знойна милосърдна сестра в замяна.

Мадок се засмя.

— Не давам обещания.

Щом поеха из гората, Боунс изведнъж стана съвсем делови. Никой от тях не говореше, цялото общуване между тях се извършваше с помощта на сигнали, макар че дори и те не бяха кой знае колко нужни.

Дъждът беше превърнал земята в супа, която ги забавяше до пъплене, а постоянното росене изсмукваше топлината от телата им въпреки тропическия климат. Но никой от тях не се оплакваше. И двамата бяха преживели много по-лошо.

Руините се намираха само на няколко десетки метра от пътя на полянка в дъното на долината, където първите обитатели на района се бяха заселили преди почти три хиляди години.

От края на гората Мадок можа да види няколко постройки, дело на човешки ръце. Имаше няколко сгради, ронещи се пресечени пирамиди, износени от хода на времето. Но нищо не беше с мащабите на онова, което бяха видели в Чичен Ица. Славата на Копан идваше не от неговата архитектура, а от изкуството му — стотици стели — гравирани каменни паметници, скулптирани с релефни фигури и глифи, които разказваха историята на този маянски град. Стелите в Копан се смятаха за най-добри образци на предколумбовата релефна скулптура и единствени по вида си сред маите, известни основно със своите барелефи, като каменните блокове в юкатанското сеноте.

Ако имаше някакви данни за местоположението на Града на Сянката, вероятно бяха гравирани на стелите, но тяхното разглеждане трябваше да почака. Беше само въпрос на време, макар то да не беше без значение. Вероятно щеше да отнеме дни да огледат внимателно всички каменни паметници. Проблемът не беше в това, а че някой друг ги беше изпреварил.

Повече от дузина мъже, облечени по военному, въоръжени с карабини М16А2, обикаляха територията на обекта. Мадок предположи, че са полицаи като тези, които бяха препречили пътя. Това обаче не означаваше, че са тук служебно. В Хондурас, както и в повечето страни от Латинска Америка, полицейските и военните части често могат да бъдат наети от предлагащия най-висока оферта.

Истинската работа обаче се вършеше вътре в обезопасения периметър. Мъже и жени — поне двайсет, ако не и двойно повече — бяха разпръснати из останките и проучваха и фотографираха всяка стела, тухлена конструкция или интересна скала и участък от долината. Може би бяха археолози, които провеждаха подробно проучване след затварянето на обекта за посетители. Всъщност в това обяснение имаше най-много логика, ако не беше един факт.

Мадок се наведе към Боунс.

— Нали не виждаш това, което аз не виждам?

— Секси милосърдни сестри?

— Защитно облекло. Каквото и да става тук, не е избухване на епидемия или нещо подобно. Защо им е тогава да разпространяват лъжлива история за някаква биологична опасност?

— Мислиш ли, че ще ни кажат, ако ги попитаме учтиво?

Мадок поклати глава, макар да знаеше, че въпросът е риторичен.

— Да опитаме да се приближим още.

Те излязоха и заобиколиха поляната в южния край на археологическия обект, който беше най-далеч от пътя, водещ до него и мнозинството от въоръжените хора.

Докато пресичаха джунглата, се покриха с кал и този естествен камуфлаж и непрекъснато ръмящият дъжд скриха тяхното приближаване от не твърде внимателните постове. Мадок и Боунс изпълзяха до една от пирамидите и се качиха на нея, за да виждат по-добре какво става наоколо.

Хората, които извършваха проучването, приличаха на студенти. Броят на мъжете и жените беше равен и всички бяха облечени в скъпи всекидневни дрехи, които можеха да са от марките „Ърбан Аутфитър“ или „Еди Бауър“. Групата беше и расово разнообразна, което подсказваше, че не са местни, но никой не говореше достатъчно високо, за да може да се определи народността им.

Мадок извади телефона си, защото възнамеряваше да направи няколко снимки на работниците, надявайки се, че Джими Летсън ще успее да сътвори някакво чудо с помощта на програмата за разпознаване на лица. Но преди да успее да почисти пръстите си от калта достатъчно, за да може да натиска бутоните, Боунс тихичко изсъска, предупреждавайки го да замръзне на място.

Малка група — трима мъже и една жена — току-що бяха излезли от близка сграда. Двама от мъжете носеха черни блузи с яка, украсени с някаква официална емблема — може би служители на паркинга, предположи Мадок. Другият мъж имаше тромава походка, късо подстригана коса и осанка, която подсказваше, че е бивш военен. Жената имаше мургавия цвят на кожата, типичен за латиноамериканка, но косата ѝ беше рижа, а лицето покрито с лунички.