Дэвид Вуд - Шибалба

Алекс ce усмихна широко, разкривайки всичките си зъби. Симпсън си помисли, че сигурно точно преди да задъвчат плячката си, крокодилите се усмихват така.

— Това ми каза, но на мен ми трябват по-скоро резултати. Върви да намериш своя изгубен… или каквото е там. А Дъг тук ще продължи своите изследвания. Може би и двамата ще се окажете късметлии.

— Възможно е вече да е утихнало — каза Симпсън нервно. — Това би било голям късмет.

Алекс се обърна към него.

— Дъг, не бъди такъв черногледец. Не даваме на света смърт и болести. Бог се е заел с това. Ние просто превръщаме нещо лошо във възможност. — Той се наведе малко към него. — Намери лечението за това и двамата ще станем богове в един прекрасен нов свят [13] Алюзия с едноименния роман на Олдъс Хъксли. — Б. пр. .

Мадок се наведе към волана, ся каш като се приближи към предното стъкло, щеше да вижда по-добре в потопа, който ги заливаше. Усилието беше напразно. Тропическата буря, която се беше появила от нищото, изливаше водата като водопад. Виждаше чистачките — две тънки черни линии, които се мятаха яростно насам-натам, губейки битката с дъжда. Всичко останало беше обгърнато в сиво-зелена пелена. Той свали крак от педала на газта, прехвърли го на педала на спирачките и спря джипа.

— Да не си решил да слезеш от пътя? — попита Ейнджъл от задната седалка.

Той поклати глава.

— Вероятността да затънем е твърде голяма.

— Или да ни отнесе някое кално свлачище — вметна Боунс изотзад. — Боже, това място е истинска дупка. Не мога да повярвам, че заменихме Канкун с него.

Мадок хвърли поглед на огледалото за обратно виждане, защото му беше любопитно как ще реагира Бел. Бяха тук в Хондурас само защото археологът бе настоял, че древният маянски град Оксвитик, по-известен под испанското си наименование Копан, е най-вероятното местоположение на „опашката на змията“ — началото на пътя, който щеше да ги отведе в Града на Сянката.

Мадок не беше толкова сигурен. Макар да беше вярно, че Копан е бил един от най-важните градове в южния край от културния район на майте през класическия период, не беше точно „изгубен“ град. Мястото, което се намираше в Западен Хондурас близо до границата с Гватемала, беше подробно проучено от археолози и изглеждаше малко вероятно просто така да попаднат на нещо ново. Освен това обектът беше на повече от четиристотин и петдесет километра от сенотето, където бяха намерили своя пътеводител — диска. Макар от днешна гледна точка разстоянието да не беше голямо, за древните то щеше да е значително.

Обаче това беше мнението на Бел и те не можеха да го изключат, без първо да го проверят.

— Ха, мислех, че военноморските тюлени обичат да се мокрят — подхвърли Миранда.

— Това е обичайно недоразумение — отговори делово Боунс. — Не е като да обичаме да се мокрим. Просто обичаме мокрото. С изключение на Мадок. Той…

— Не се ли притесняваш, че някоя друга кола може да се блъсне в нас? — прекъсна го Ейнджъл.

— Няма голяма вероятност. При такъв дъжд всички спират.

Мадок се надяваше това да е вярно. Не бяха видели движение по пътя. Хондурас беше една от най-бедните страни в Латинска Америка, а скорошният преврат само бе влошил положението. Пътят беше в ужасно състояние: с изронен паваж и дълбоки дупки, които приличаха на малки сенотета. Само луд би посмял да пътува при тези условия.

От друга страна, това беше Латинска Америка, където лудостта беше предварително условие да те наемат за шофьор на автобус.

— Сигурно след няколко минути ще отслабне — каза той с надежда в гласа.

Чу се пиукане, което обявяваше пристигането на текстово съобщение. Това беше малко изненадващо, защото покритието тук в най-добрия случай беше неравномерно, след като излязоха от големия град Сан Педро Сула преди повече от три часа. Той извади телефона, но преди да успее да провери съобщението, Ейнджъл се протегна и го измъкна от ръката му.

— Ей!

— Никакви есемеси зад волана! — каза тя с добродушна усмивка.

— Не бих нарекъл това шофиране — отговори той, но тя не му обърна внимание, а се зае да прочете съобщението.

— От Джими е. Казва, че револверът модел 868 е купен в Манасас, Вирджиния, от някой си Самюъл Джоунс.

Джими Летсън беше репортер от „Вашингтон Поуст“ и майстор в измъкването на информация, особено от електронни регистри, за която не можеше да се каже, че е свободно достъпна. Преди да тръгнат от Чичен Ица, Мадок му се беше обадил, за да го накара да провери допълнителни теории за възможното местоположение на Града на Сянката. Помоли стария си приятел да провери и списъка с оръжията, които бяха взели от мъжете, опитали се да ги нападнат край сенотето. Следата беше малка, но все пак щеше да им помогне да открият главатаря на Змийските братя.