Дэвид Вуд - Шибалба

За голямо съжаление на Боунс сега револверът беше заровен на произволно избрано място в юкатанската джунгла заедно с останалите оръжия. Тъй като летяха с гражданската авиация, преносът на оръжията без документи за собственост беше напълно изключен.

— Сам Джоунс? — уточни Мадок, леко разочарован. Звучеше малко като псевдоним, което означаваше, че оръжията също са задънена улица. — Питай го дали знае нещо друго.

Ейнджъл набра въпроса, след това прочете отговора, който дойде почти веднага.

— Казва, че ако е знаел повече, е щял да ни пише.

— Добрият стар Джими — разнежи се Мадок. — Толкова е общителен.

— Причината е, че прекарва цялото си време с компютри — вметна Боунс. — Изгубил е всичките си социални умения.

— Ти ли точно се намери да говориш за хорските умения — изпръхтя Миранда.

— Не си права, притежавам умения — настоя Боунс. — Не с хората изобщо, а само с мацките.

Ейнджъл се обърна да го погледне с повдигнати вежди.

— Извинявай, но колко жени те зарязаха през последните пет години, а?

— Никоя не ме е зарязала — отговори Боунс с тържествен и загадъчен тон. — Аз просто продължавам с живота си, а те трябва да догонват.

— Задник — каза Ейнджъл.

— И аз съм на същото мнение — добави Миранда.

Дъждът сякаш намаля, затова Мадок включи на скорост и потегли.

— Оглеждайте се за отклонението — нареди той. — Вече трябва да сме близо.

Няколко минути по-късно стигнаха мястото, където според джипиеса трябваше да завият на юг, за да стигнат до останките. Но пътят беше препречен от голям черен джип с премигващи сигнални лампи на покрива. На вратите пишеше „Национална полиция“.

— Опа — възкликна Боунс. — Надявам се, че си взел достатъчно пари за подкупите.

Когато Мадок спря наетия джип срещу предницата на полицейския, от него слязоха двама души. Носеха черни бойни униформи, допълнени с тактически жилетки и автомати. Мъжете приличаха повече на войници, отколкото на полицаи. Единият от тях се приближи, а другият остана назад с насочено към земята, но готово за стрелба оръжие.

Мадок свали прозореца и се обърна към мъжа на испански:

— Полицай, проблем ли има? Искахме да видим руините на Копан.

— Обектът е затворен.

Мадок преведе на Ейнджъл, защото останалите от групата говореха испански. Макар че Боунс обичаше да подчертава, че знае само толкова, колкото да намери бира, тоалетна и близкия бардак.

— Не и според сайта на „Трипадвайзър“ — отбеляза Боунс. — Чудя се защо не са драснали два реда.

— Знаете ли колко дълго ще бъде затворен? — попита Мадок. — Дошли сме от майната си, за да…

— Неопределено време — прекъсна го полицаят.

— Заради дъжда ли е? — попита Ейнджъл.

Мадок знаеше, че не това е причината, но въпреки това реши да попита.

— Биологически причини — отговори полицаят, този път с нотка на окончателност. — А сега трябва да си вървите.

Мадок махна небрежно с ръка за поздрав, включи на скорост и се зае да обръща.

— Биологически причини, дръжки — измърмори Боунс. — Крият нещо. Мислиш ли, че Змийските братя може да са разбрали, че сме тръгнали насам?

Мадок се въздържа да отговори, докато не завърши обръщането и пое обратно по подгизналата от вода магистрала.

— Мисля, че трябва да разберем. — Той обърна огледалото така, че да може да вижда Боунс. — Готов ли си за малко стражари и апаши?

— Знаеш, братко.

— Сигурни ли сте, че си заслужава усилията? — попита Миранда. — Така ли иначе идването ни тук беше чиста авантюра. А ако полицаят говори истината? Ако има някаква зараза в района?

Мадок натисна спирачките и отново спря в средата на пътя и се обърна към Ейнджъл.

— Вие ще се върнете в последния град, през който минахме: мисля, че се казваше Санта Рита. Хапнете. Ще се опитам да се обадя, но ако не намерим обхват, ще се наложи да се върнете да ни вземете от тук. Дайте ни три часа.

— Руините на Копан са по-близо — посочи Бел, имайки предвид модерния курортен град, пораснал на края на археологическия обект само на няколко километра надолу по пътя, но в другата посока.

Мадок поклати глава.

— Това би означавало да минем още няколко пъти покрай поста, а аз предпочитам да не им напомняме за нашето присъствие.

— А ако ви няма, когато се върнем? — попита Ейнджъл. — Колко дълго да ви чакаме?

— Не чакайте, а изчезвайте колкото може по-бързо. — Той забеляза загрижеността в нейните очи и отговори с — както се надяваше — окуражителна усмивка.