Дэвид Вуд - Шибалба

— Познавам, когато ти хрумват идеи — каза Боунс. — Не искаш ли да я споделиш със своя приятел?

— Бел предположи, че Змийският път, описан в диска пътеводител, свързва маянски градове. Какво става, ако бърка обаче?

Боунс му махна с ръка да продължава.

— Служителят от паркинга каза, че боговете са скрили града от очите на смъртните. Маите не са вдигали храмове за мъртвите богове, а са ги почитали, правейки жертвоприношения пред символични входове към подземния свят. — Той провери телефона си. Показваше само две пръчици сила на връзката.

Заслужава си да опитам , помисли си той и започна да съчинява текстовото съобщение. В момента вероятността да бъдат видени или чути беше малка, а и съобщението не можеше да чака.

— Все още не разбирам — призна Боунс. — Ако местата, изобразени в глифа, не са градове и храмове, какво са?

Мадок се усмихна.

— Сеноте.

— Сеноте! — Боунс се плесна по челото. — Разбира се! Това е напълно логично. Сенотето, където намерихме диска, трябва да е един от ориентирите.

— Кой точно от ориентирите обаче? — попита Миранда от пътническата седалка срещу Ейнджъл. Мадок и Боунс, мокри и кални, се бяха качили в задната част на джипа, където седеше археологът.

— Вероятно във всяко сеноте по маршрута има някакъв маркер — каза Мадок, докато вадеше с пръст кал от ухото си. Усилието му отиде на вятъра. Трябваше му дълъг горещ душ, а може би дори два или три, за да може да отмие мръсотията и да изкара студа от костите си, но сега нямаше време за това.

След като беше пратил есемес на Джими, звънна на Ейнджъл и я помоли да ги приберат по-рано. По пътя не се виждаше полиция. Групата, която за кратко беше затворила археологическия обект, си беше заминала. По времето, когато стигнаха до пътя и дълго преди идването на Ейнджъл и другите, той имаше отговора на въпроса на Миранда, но се поколеба дали да им предаде информацията. Пристигането на рижата жена и малката ѝ армия в Копан по-малко от ден след като Бел реши да дойдат тук, го притесняваше. Най-вероятното обяснение беше, че Антонио Гриего бе предал информацията, обаче му се стори благоразумно да говори най-общо.

— Има единайсет маркера в глифите, които сякаш съответстват на главните звезди в съзвездието Змия. Джими сравни подреждането на звездите в съзвездието с местоположението на известни сенотета, като използва онова, за което знаем, като променлива, изхождайки от същото разположение север-юг, но на различни места. Това ни дава различни варианти, повечето в Юкатан.

— Прекрасно. — Тонът на Миранда беше пълен със сарказъм. — Върнахме се пак там, откъдето тръгнахме.

— Не вярвам, че всички ориентири ще са в Юкатан — възрази Бел, макар да беше изгубил първоначалната си увереност. — Влиянието на маите по време на класическия период е най-силно в южните области на тяхната империя. „Попол Вух“, нашият основен източник на информация за Подземния свят, е създадена от народа киче, което ще рече Западна Гватемала.

— Няма нужда да посещаваме всички ориентири. Джими е подредил резултатите по степен на вероятност, основаваща се на броя съвпадения на известни сенотета или неизследвани райони. — Тази малка класация щеше да струва на Мадок няколко бутилки хубаво уиски, но един от уроците, които бе научил през годините, беше, че може да разчита на неговите резултати, което правеше информацията на тези цена дори евтина. — От тази класация има смисъл, защото, ако Градът на Сянката вече беше открит, нямаше да водим този разговор. — Не добави, че Бел е прав, защото според класацията на Джими най-вероятното местоположение беше не в Юкатан, а в Северна Гватемала.

— Това е добрата новина — продължи той. — Лошата е, че много от тези места са твърде отдалечени.

— По-отдалечени от това? — попита Миранда. — Чакай да си изясним нещо. Искаш да се мъкнем на майната си в търсене на някакъв изгубен град, за който дори не сме сигурни, че съществува?

— Миранда — измърмори Бел, — това ми е работата. А градът е истински.

— Права е — намеси се Мадок. — Има и по-добър начин. Обадих се на Там Бродерик и поисках малко логистична подкрепа. Тя ще изпрати някого да ни посрещне на летище „Паласио“. То не е много далече оттук.

Това беше само отчасти вярно. На картата летище „Паласио“ изглеждаше близо, но до него можеше да се стигне само по черен планински път. Той и дъждовно- то време щяха да подложат на изпитание всъдеходните способности на тяхното превозно средство.