Дэвид Вуд - Шибалба

Трябваше да знае повече за развитието на болестта.

— Колко време умираха? Кога ги погребахте?

— Диего умря преди три дни. — Той направи още една крачка напред. — Ще вървя. Трябва да… — Гласът му пресекна и спря насред дума, след това получи пристъп на кашлица. Пристъпът продължи само няколко секунди, но когато мъжът отново се изправи, по устните му имаше кръв.

Три дни , помисли си Мария. Толкова ли бяха нужни, за да започне изложеното на заразата лице да показва първите симптоми — натрапчив подтик за движение, а почти веднага след това идваше ред на кървавите храчки. Трябваше да научи повече.

Мъжът веднага продължи пътя си и тя не направи опит да го разубеди. Ако не паднеше някъде, щяха да са му нужни часове да стигне до магистралата. По това време армията вече щеше да е блокирала пътя, за да наложи карантина. Мария се върна в лендкрузъра и продължи към селото. Намери къщата с четиримата пациенти, които показваха симптомите на напредналата фаза на заболяването, и започна да събира колкото може повече данни за тях и развитието му. Взе кръвни проби, макар че нямаше как да ги изследва, и започна да им влива физиологичен разтвор с изключение на най-болния — онзи, който се беше подул като гниещ труп и беше най-близо до смъртта. Допълнителната течност нямаше да му помогне. Когато палпира [8] Опипване — метод на физическото изследване в медицината, който разчита на тактилното чувство при допир със структурите на човешкото тяло. — Б. пр. органите му, ги усети разкашкани, все едно се бяха втечнили отчасти. Дишането му беше неравномерно, с дълги периоди на отсъствие заради апнея с последващи бързи, затруднени вдишвания.

Съмняваше се, че ще оцелее до спускането на нощта.

След малко донесоха още пациенти. Всички бяха трескави, кашляха кръв, някои бърбореха неразбираемо. В началото Мария не обърна внимание на техните бълнувания, но в един момент осъзна, че всички повтарят едни и същи фрази или поне издават едни и същи неразбираеми звуци.

Импулсивно реши да огледа по-отблизо символите, надраскани по пода от другите пациенти. Не бяха еднакви, но въпреки това приликите между тях бяха удивителни. Освен това ѝ се сториха познати, макар да не можеше да каже къде ги беше виждала преди. Когато се опита да скицира грубо копие на символите, ѝ хрумна, че сега прави също като заразените.

Най-болният от мъжете издиша разтърсващо дълбоко и това продължи дълго, все едно балон се изпразва напълно. Главата му се търкулна настрана, а от устата и носа му започна да тече черна кръв. Мария веднага разбра, че е мъртъв. Тя се прекръсти, после стана, за да провери за всеки случай пулса му, но преди да успее да

го направи, жената, която стоеше на пост на верандата, ѝ извика:

— Лечителко, някой идва.

За миг Мария си помисли, че жената има предвид още заразени пациенти, но после чу шума от хеликоптерни витла, които плющяха във въздуха.

Излезе навън и видя не един, а няколко големи хеликоптера с по две витла, които идваха от юг. Под четири от тях се полюшваха всъдеходи, които приличаха на военни „Хъмви“.

Очевидно президентът не беше губил време да мобилизира армията.

След минути първият хеликоптер, който не носеше закачена под него кола, кацна на пътя. Още преди да опре на земята, взвод мъже — вероятно войници — облечени в скафандри и с автомати в ръцете, скочиха от свалената товарна рампа в задната част на машината. Хеликоптерът бързо се издигна, освобождавайки място за следващата машина, която изпълни същото полуприземяване и излитане.

Следваха хъмвитата. Всъдеходите бяха боядисани черни като хеликоптерите и подобно на тях нямаха никаква маркировка. Мария гледаше втрещена, докато войници в костюми за химическа защита се качиха в тях и потеглиха по планинския път в двете посоки. Когато пътят се освободи, хеликоптерите започнаха да кацат един до друг подобно на редица училищни автобуси. Витлата им продължаваха да се въртят, а от ауспусите на турбините да излизат горещи отработени газове. Останалата част от войниците — бяха твърде много, за да може Мария да ги преброи — се разпръснаха на малки групи из селото. Една от тях се насочи право към нея.

Мария пристъпи напред, за да се представи, но войниците вдигнаха автоматите си и тя замръзна на място. Една фигура в костюм излезе от тази група, но едва когато човекът застана пред нея, Мария видя, че е жена със светла кожа и рижа коса.

— Вие ли отговаряте? — попита жената. Говореше испански, но акцентът ѝ издаваше, че не е от Хондурас.