Дэвид Вуд - Шибалба

— Какво значи това? — попита Ейнджъл.

Боунс отговори пръв, а гласът му потрепна в очакване.

— Означава Градът на Сянката.

— А това какво значи?

— Не знам, но звучи страхотно.

Мадок поклати глава, после отново погледна към археолога.

— Нищо не ми подсказва. Не съм запознат с това.

Бел успя да се усмихне.

— Градът на Сянката пази входа за Шибалба.

Усмивката на Боунс стана още по-широка.

— Нали ти казах.

Изабела Белтран вдигна очи от екрана на компютъра, когато вратата на офиса ѝ се отвори. Почувства пристъп на гняв. Заповедите ѝ бяха недвусмислени и не подлежаха на тълкуване. Когато работеше, не биваше да бъде безпокоена по никакъв повод. Но щом видя лицето на мъжа, който бе дръзнал да наруши светостта на нейното работно място, гневът ѝ стихна до нещо по-подобно на раздразнение.

— Чичо, какво искаш?

Ектор Канул се приближи до бюрото и се вторачи отвисоко в нея с обичайното си надменно презрение.

— Изабела, имаме проблем.

— Казвала съм го и преди. Твоите проблеми не са мои.

— Този път са. Някакъв американски археолог е намерил сеноте el Guia.

— Е, и?

Тя веднага съжали за пренебрежителния си тон. Канул беше брат на покойния ѝ баща, макар двамата да бяха напълно различни. Ектор имаше тъмната кожа и широките, плоски черти на лицето, характерни за индианското население на Мексико, докато Раул и самата Изабела бяха облагодетелствани от испанската кръв в смесеното си родословие. Ектор се беше потопил в своето етническо маянско наследство, докато бащата на Изабела бе избрал да си създаде положение в една от новите господстващи мексикански империи: Заливния картел [5] Една от най-старите мексикански организирани престъпни групи, занимаваща се с трафик на наркотици. — Б. пр. .

Беше рядкост потомците на индианци да се издигат до значителни постове в наркокартелите. Типично за тях бе да гледат на селските жители като на работна сила, която може да бъде заробена, но не и уважавана. Но Раул, може би заради неопределения си външен вид, беше преодолял тези предразсъдъци и се издигна в йерархията на организацията, като дори успя да се ожени за дъщерята на един от старшите началници на картела. Въпреки различията помежду им Раул винаги се беше отнасял почтително към религиозните и културни възгледи на своя брат, дори му беше позволил да обучи Изабела в традицията на техния народ.

След смъртта на Раул майката на Изабела се беше омъжила за Хесус Белтран, номер две в Заливния картел. Макар че като дъщеря бе принудена да вземе името на своя пастрок, тя се чувстваше задължена да почете избора, който баща ѝ беше направил. Успя да стигне до място в организацията, за каквото баща ѝ дори не би посмял да мечтае. Тя не само измести своя пастрок, но пое контрола върху операциите на картела на полуостров Юкатан. Въпреки това нейният чичо винаги беше добре дошъл у тях.

— Не за първи път някой попада на нея — продължи Изабела. — Защо просто не направиш това, което обикновено правиш?

— Изпратих двама мъже, но те се провалиха — отговори Канул.

— Прати още двама. Петима прати.

— Няма да е достатъчно. Сега са повече. Вече са се гмуркали в дупката. Само въпрос на време е да открият труповете. Ще се свържат с властите и това ще бъде проблем и за двама ни.

Изабела се смръщи. Ектор беше прав. За разлика от нейния покоен баща и пастрока си тя беше предпочела добрите бизнес практики пред насилието и жестокостта. Но понякога се налагаше да се разправя грубо с враговете и предателите в собствените си редици. Тяхното изчезване — не просто убийството им, а изчезването им от лицето на земята беше най-резултатният начин да си осигурява надмощие и да държи вълците настрана. Неотбелязаното на картите сеноте, известно само на нейния чичо и неколцина други, които живееха още със старите традиции, беше съвършеното място за това. Намереха ли труповете обаче, всичко, което бе изградила, всичко, за което се беше борила, щеше да бъде унищожено.

— Какво искаш да направя?

— Мога да се справя с археолозите, но федералните [6] Федералната полиция. — Б. пр. ще разследват тяхното изчезване. Издирването им не бива да ги заведе до карстовата дупка.

— Аз ще се погрижа за федералните.

Ектор леко сведе глава.

— Благодаря ти.

Изабела очакваше след това чичо ѝ да си тръгне, но той остана на мястото си.

— И нещо друго ли има?

Мъжът остана доста време безмълвен, все едно претегляше наум важността на въпроса.