Дэвид Вуд - Шибалба

Времето изгуби всякакво значение. При нормални обстоятелства и след нужната подготовка можеше да не диша повече от две минути, без да изпита напрежение. Но миазмите, които беше вдишал в Шибалба, бяха с неизвестно качество и количество. Усещаше паренето на твърде многото въглероден двуокис в своето кръвообращение и спазмите в тялото си, което настояваше да издиша и да вдиша пресен, богат на кислород въздух. Бори се с този подтик толкова дълго, колкото можа, приложи всички номера, които знаеше, за да се накара да повярва, че може да изкара още малко. Накрая, когато не можеше да издържа повече, отвори уста и изпусна мръсния въздух с безмълвен вик на предизвикателство.

— Мадок! — Гласът го извади от черната бездна на безсъзнанието. Шамарът свърши останалото.

Отвори очи и видя Боунс втренчен в него толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Капки вода падаха по бузите му от косата на неговия приятел като дъжд и влизаха в очите му.

— Ако беше сестра си — измърмори Мадок, — щях да те разцелувам.

Боунс се усмихна.

— Ейнджъл, вика те.

Мадок примигна, за да отстрани водата, и седна… или опита да седне. Силна болка го прониза и го стисна като в огромен юмрук.

— Полека, партньоре — каза Боунс. — Вероятно имаш няколко натъртени или пукнати ребра. Аз също. Страхотно пътуване, нали?

Мадок си пое дъх няколко пъти, след това отново се опита да седне. Над главата си виждаше груб камък и тавана на пещера. Ала въздухът беше твърде пресен, за да е част от атмосферата на затворено помещение. А светлината твърде ярка, за да е изкуствена. Когато най-сетне успя да седне, видя, че става дума за нещо между двете. Намираха се в открита пещера, където подземната река, която ги беше изнесла от Шибалба, изскачаше на повърхността и се изливаше в гватемалската дъждовна гора.

Видя Ейнджъл наблизо, седнала до Миранда и Кейси. И трите трепереха, вероятно от високия адреналин. Дълго време никой не помръдна и не каза дума.

Най-накрая Боунс наруши мълчанието:

— Боя се, че се измъкнахме, преди да видим края. Какво, по дяволите, се случи?

— Не съм съвсем сигурен. Имаше експлозия. Нямам представа какво я причини. — Той погледна към Кейси.

Тя поклати глава.

— Не бях аз. Така и не получих възможност. Трябва да е работа на Изабела. Чудя се защо е променила мнението си.

— Сигурно е осъзнала какъв е залогът — отговори Мадок. — Мисля, че можеш да докладваш на Там, че мисията е изпълнена. Имате ли някаква представа къде сме?

Боунс поклати глава, но въпросът го накара да стане.

— Където и да сме, ще трябва да вървим пеша оттук. Скоро ще се стъмни, така че по-добре да тръгваме.

Мадок също се изправи, пренебрегвайки болките в облъсканото си тяло. Протегна ръка на Ейнджъл, за да ѝ помогне да стане. После се обърна към Миранда.

Русите ѝ къдрици бяха полепнали по лицето, придавайки му призрачен и самотен вид на бежанец от война. Когато вдигна поглед към него, не забеляза следи от гняв в очите ѝ.

— Съжалявам — каза той и протегна ръка към нея.

— Знам. — Тя пое ръката и му позволи да я издърпа да стане. — Чух какво каза на Скано. Мисля, че баща ми също беше разбрал. Знаеше, че е болен и че няма лекарство. Каза ни да го оставим. — Тя си пое дълбоко дъх и го издиша под формата на въздишка.

— Беше прав за всичко — каза Мадок, надявайки се, че тя ще намери известна утеха в думите му. — За Града на Сянката, за Шибалба. Поне успя да го види, преди да…

Тя кимна и успя бегло да се усмихне. После се обърна към Боунс и без предупреждение са хвърли отгоре му и притисна лице в гърдите му.

— Уха! — Изненадата, която се бе изписала на лицето на индианеца, се смени с насмешливост. — Ей, не мислех, че ме харесваш по този начин.

— Боунс! — изсъска театрално Ейнджъл. — Поне веднъж в живота си дръж устата си затворена.

— Благодаря — измърмори неясно Миранда, като продължаваше да го прегръща. — За това, че се опита да спасиш татко. Въпреки всичко. Не мога да извиня стореното от него, но се радвам, че преди да си отиде, успя да види Шибалба.

Усмивката на Боунс омекна. Мадок дори си каза, че приятелят му изглеждаше малко смутен.

— Добре. Искам да кажа, че той…

— Шшт! — изсъска му Миранда. — Слушай сестра си. Тя е умно момиче.

Селското население живееше просто, както го бе правило в продължение на безброй поколения, откакто тази напаст, Сянката, беше унищожила империята на предците му. После бяха дошли испанците с тяхната стомана и новия Бог, но хората така и не забравиха старите си обичаи. От време на време се събираха в сянката на древната пещера, входа към Подземния свят, и отново си спомняха. С течение на вековете историята се беше разраснала и променяла при всяко разказване, но никой не се съмняваше, че в земните дълбини под техните крака дреме нещо едновременно ужасно и прекрасно.