Дэвид Вуд - Шибалба

— Върви — изхърка Бел отново. — Смърт… Сянката.

— Не — каза Миранда. Говореше с настойчивост, породена от отчаянието. — Тук сме. Лекарството е тук. Само трябва да останеш с нас. — Тя се вторачи отново в Мадок. — Лишеят или каквото е там. Това е лекарството, нали?

— Няма… лек. — Казаното сякаш изчерпи силите на Бел. Очите му се обърнаха и той застина.

— Спря да диша — изплака Миранда.

— Разбрах — каза Боунс и обърна Бел по гръб върху покрития с лишеи камък. Килна главата на археолога леко назад, разчиствайки дихателните му пътища, стисна носа му с два пръста и се наведе, готов да му прави изкуствено дишане уста в уста.

— Спри! — извика Мадок толкова силно, че гласът му закънтя из помещението. Хвана Боунс за рамото и го дръпна назад.

— Мадок — предупреди го Боунс и инстинктивно се подготви за защита срещу задържащата го хватка.

— Заразен е! Инфектирал се е със Сянката. Чу какво каза Изабела.

— Може би е заразен — изръмжа Боуне с ярост в очите, каквато Мадок рядко беше виждал насочена срещу себе си. — А може и да не е, но със сигурност ще умре без изкуствено дишане.

— Боунс, той вече си отива — каза Ейнджъл зад тях. Тя и Кейси се бяха приближили, готови да се намесят, ако сблъсъкът между двамата са разрасне.

— Не — възрази Миранда. — Курарето парализира, но няма да е фатално, ако успеем да му помогнем да диша.

— Миранда, той е заразен — обясни Мадок с мек тон, знаейки колко ще я заболи от неговите думи, като същевременно не пускаше рамото на Боунс.

— Това е Шибалба и лекарството е тук.

— Това не е лекарство.

— Ах, ти, кучи сине — изкрещя Миранда в лицето му. — Каквото и да е направил, не заслужава да умре.

Мадок клекна до тях и вдигна крачола на Бел, за да се види бинтованата рана, която бе получил в Града на Сянката. Внимателно разви бинта и свали марлята, за да се покаже раната, вече хванала коричка.

— Вижте.

През коричката се виждаха малки сини точици, оставили следи от същото вещество и по марлята.

— Това не е лекарство — каза отново Мадок. — Трябва да тръгваме. Веднага.

След като удари Кейси, Изабела избяга, но не много далече. Само няколко десетки метра надолу по балкона и зад ъгъла в основата на пирамидата. Беше достатъчно, за да е сигурна, че никой от групата на Мадок няма да се втурне да я преследва. След като се скри, наблюдаваше как Мадок и останалите обсъждат какво да правят по-нататък. Не чуваше какво говорят, но следеше с поглед всичко с помощта на очилата за нощно виждане, които беше задигнала от Кейси.

Изглежда Мадок беше измислил какво ще е най-добре за тях. След това обърна глава към игрището. На усиления инфрачервен екран то се виждаше с удивителни подробности. Тя виждаше не само Скано, Карина и оцелелите Змийски братя предатели, които се опитваха да последват Мадок в неговото бягство по същия маршрут. Виждаше и далечния край на игрището, откъдето топките-черепи продължаваха да отскачат и да летят безразборно насам-натам.

Изабела изчака да си тръгнат, метна на гърба си раницата на Кейси и хукна от скривалището си към края на балкона.

Надникна през ръба. С очилата за нощно виждане игрището изглеждаше измамно близо. Тя пъхна очилата в дълбокия страничен джоб на панталоните си, легна по корем, прехвърли се през ръба и се отпусна, докато ръцете ѝ не се протегнаха напълно, а с върховете на пръстите се държеше за каменния перваз.

Едва сега почувства лек пристъп на паника. Чакаше я скок от втория етаж, но нямаше друг начин да стигне там, където искаше да отиде. Дори да променеше мнението си, да се върне обратно на балкона бе невъзможно, защото мускулите ѝ вече трепкаха от усилието да се държи за перваза. Подготви се за сътресението и с усилие на волята вдигна пръсти.

Приземяването беше толкова неприятно, колкото очакваше. Болка прониза краката ѝ чак до хълбоците. Тя се търкулна настрана, падайки доста тежко на лявото си рамо. Друга болка избухна в гърдите ѝ. Изведнъж се оказа, че не може да диша.

Изкарах си въздуха , каза си Изабела, опитвайки се да потисне новия пристъп на паника. Лежеше и чакаше тялото ѝ да се възстанови от сътресението. Когато няколко секунди по-късно започна отново да диша, се претърколи на крака и ръце, след това се изправи и изстена, защото отново я прониза болка. Глезените и коленете ѝ я боляха, но не смяташе, че си е счупила или изкълчила нещо.

Извади отново очилата за нощно виждане и ги вдигна до очите си, откри безопасния път до далечния край на игрището и огледа за долитащи топки. После тръгна.