Дэвид Вуд - Шибалба

След няколко крачки разбра как да уравновесява болката в глезените и коленете и закуцука нататък с тромава походка. Въпреки това успяваше да се движи бързо. Наложи се да спре само два пъти, за да избегне долитащи топки-черепи.

Стъпалата, които извеждаха от игрището, и връщането по прохода в Къщата на прилепите се оказаха голямо предизвикателство. Трябваше да се навежда напред по стълбите и да се подпира с ръце като шимпанзе, докато се качваше. Но продължи, защото знаеше какво е длъжна да направи.

Къщата на прилепите вече не беше сцена на трескава активност. Повечето от прилепите, събудени от своята дрямка, бяха избягали през пукнатините на тавана. Тесните процепи бяха връзката между Шибалба и външния свят. Излизаха в джунглата на около километър и половина от входа на Нах Тунич. Но бяха твърде тесни, за да може друго създание да мине през тях или да ги забележи.

Изабела знаеше, че няма да излезе по този път.

Тя свали раницата и изсипа съдържанието ѝ на каменния под. Имаше три големи червени флакона — запалителни гранати плюс още няколко подобни устройства с различни форми и цветове. Познаваше повечето от тях и бързо откри онова, което търсеше: увитите в хартия блокчета С4 и четири тънки като моливи детонатора. Нагласи ги на минимум закъснение и ги напъха един по един в блокчетата експлозиви с консистенцията на пластилин. Едва след като първият детонатор беше активиран, ѝ хрумна, че няма как да го спре и че изобщо няма връщане назад.

Тя активира останалите детонатори и пъхна експлозивите обратно в раницата. Щом стегна връзките, хвърли вързопа в средата на дебелия слой гуано. После издърпа иглите на запалителните гранати и хвърли и тях там.

В началото не можа да види къде са паднали, но скоро се чу леко пукане и първата се възпламени. Последва ярък пламък, който освети цялата пещера и се разнесе съскане, когато фосфорът в корпуса на гранатата започна да гори.

— Прости ми, чичо — прошепна тя, когато и другите гранати се възпламениха. Чувстваше, че той не само би простил, но и щеше да одобри. Сега разбра, че случващото се е било нейна съдба през цялото време.

Вече си мъртъв. Сянката те е докоснала.

Думите на Изабела кънтяха в ушите на Алекс Скано, докато следваше Карина и нейните воини по стълбите, които водеха в прохода под пирамидата.

Дъг Симпсън, този кретен с милозливо сърце, му беше причинил това. Изложи го на патогена Сянката в налудната си самоубийствена мисия да унищожи лабораторията и всички следи от плесента. Симпсън сигурно не беше очаквал, че Алекс ще успее да се измъкне преди взрива. Но с разрушаването на херметизацията на IV ниво на безопасност на практика обрече на смърт своя работодател.

— Не — измърмори Алекс. — Не — повтори и стисна зъби. — Ще победя това. Ще намеря лекарството.

В края на краищата това беше причината да дойде в Шибалба. В раницата му, затворена в множество торби за биологично опасни материали, лежеше малката фигурка на куче — Ел Гия — така го беше нарекла Карина. Съдината, съдържаща спящата плесен, която, попаднала в човешки гостоприемник, започва да се размножава. Алекс предположи, че и той е съд за патогена, но това нямаше значение, защото скоро щеше да има и лекарството.

Светлина и Сянка.

Неговото наименование на проекта не беше поетично, а по-скоро напълно буквално. Осъзна това в мига, когато видя проблясващия град. Фосфоресциращият син лишей беше лекарството. Знаеше го до най-дълбоките фибри на своята душа.

Когато излезе в прохода, той коленичи пред първото петно от греещото в синьо вещество и започна да тъпче парчета от него в торбичка за биоопасни материали. Лишеят лепнеше по пръстите му като влажна земя. Алекс вдигна ръка и се вторачи в него като хипнотизиран. После доближи един пръст до езика си. Нямаше някакъв особен вкус

— Какво правиш? — извика му Карина.

— Това е лекарството — отговори почтително той. — Светлина, която да пропъди Сянката.

Когато тя не му отговори, Алекс вдигна очи и откри, че се е вторачила надолу към него с объркано изражение.

— Очите ти. Те са… — Тя поклати глава. — Твоят човек Бел е мъртъв. Мадок и останалите са го изоставили.

— Къде са те?

— Излязоха в града.

— Какво чакаш? — Той я изгледа разтревожен, после насочи поглед надолу, за да почне да пълни друга торбичка. — Убийте ги. Не можем да ги оставим да избягат с лекарството.

— Не знаем какво правят — каза Карина със странно несигурен глас. — Може да търсят начин да излязат.