Дэвид Вуд - Шибалба

— Помисли малко. Ако маите имаха лекарство, нямаше да изчезнат.

— Ти не може да знаеш, и толкоз.

— Знам. Доказателствата са навсякъде около теб. Това място… Шибалба… е било тяхната разновидност на изолационно отделение. Когато епидемията от Сянката е подпалила цивилизацията им, са направили нужното. Дошли са тук. Всички маи. Повечето вероятно не са успели да се доберат дотук. Сигурно са пристигнали много малък процент — няколко хиляди от стотици хиляди. Дошли са тук, легнали са на камъните и са умрели. Точно както ще направиш и ти.

— Не. Ти бъркаш.

— Светлината не е лекарство. Тя е просто друга органична плесен. Плесен, която се храни със Сянката, но само тук, дълбоко под земята. Когато маите измрели, тя е погълнала техните останки. — Мадок описа кръг с ръка. — Това е всичко, което е останало от тях. Питай приятелката си. Обзалагам се, че вече се е сетила. Изабела го направи. Хвърли един поглед и веднага разбра истината.

— Така е — каза Карина, но говореше толкова тихо, че Мадок едва я чуваше. Тя се обърна, за да бъде с лице срещу Скано. — В началото не разбрах, но сега ми е ясно. Такава е съдбата на всички, които Сянката докосне.

— Това са глупости. Разбира се, че има…

Скано беше рязко прекъснат, когато обсидиановата кама на Карина сряза гърлото му. Той падна назад, опитвайки се да стисне раната си с ръце.

Карина се обърна към Мадок и тръгна към него.

— Би трябвало да съм ти благодарна — извика тя, ала с тон, който предполагаше всичко друго, но не и благодарност. — Бях заблудена, но сега се върнах на верния път.

Мадок я държеше под прицел, но с крайчеца на очите си видя някакво движение встрани от себе си. Змийските воини извираха навсякъде около него. Още не беше в обсега на техните стрелички, но ако не се размърда, това скоро щеше да се промени.

Карина продължи да крачи, без да обръща внимание на пистолета.

— Змийските братя пазят човечеството от Сянката, докато боговете не решат, че е време светът да бъде прочистен.

— Щом казваш — отговори бавно Мадок и направи крачка назад.

— Не мога да ви позволя да си тръгнете — продължи Карина. — Не мога да позволя на никого от вас да се върне в горния свят.

— Не съм съгласен.

Карина замахна с камата и изведнъж Мадок се оказа заобиколен от голям брой Змийски братя. Той се завъртя, стреля веднъж и повали един от воините, после даде втори изстрел. Те обаче се приближаваха твърде бързо.

Обърна се, за да побегне, но някаква невидима ръка го повали и светът изведнъж се оказа в огън.

Взривът разтърси Шибалба из основи. Подът се нацепи от назъбени пукнатини. Пирамидите рухнаха като направени от лего блокчета. Сталактитите започнаха да падат, пронизвайки като копия напукания под. Но това беше само първата част на разрушението. В другия край, далеч от Шибалба, стената, която отделяше Къщата на прилепите от игрището, се разпадна, вдигайки облак прах, и пропусна огненото кълбо, което сега се понесе из града по-бързо от товарен влак.

Мадок задраска с крака да се изправи, подхлъзна се на синия лишей, който покриваше всичко, и за малко не падна отново. Езерото беше близо, но огънят зад него му се стори още по-близо.

Нямаше и следа от останалите. Надяваше се това да е знак, че Боунс е успял да ги измъкне навреме.

От устата му се откъсна вик, когато горещината проблесна с пареща сила. Синият лишей, Светлината, чийто блясък сега беше напълно затъмнен от ярките пламъци, които фучаха из Шибалба, потъмня навсякъде около него и се превърна в пепел. Огънят изгаряше гърба му. Стори му се, че чувства как кожата му се покрива с мехури и бълбука под тъканта на ризата. Но макар да го изгаряше, огънят беше и негово спасение. Свръхнагорещеният въздух го тласкаше напред. Жежкият вятър го блъскаше изотзад към езерото и неговото спасение.

Докато падаше напред във водата, отчаяно си пое дъх. Въздухът, пълен с дим и прах, пареше в гърдите му. Знаеше, че това е последното му вдишване за известно време… а може би последното изобщо. Водата обаче му донесе моментално облекчение: прохладата го обгърна отвсякъде, премахна горещината и успокои изгорената му кожа.

Огньовете отгоре осветяваха дълбините под него като дневна светлина, разкривайки подводната пещера на дъното на езерото, разположена почти в подножието на водопада. Мадок се гмурна по-дълбоко, отправяйки се към нея. След малко течението го подхвана и пещерата го засмука, обгръщайки го в мрак.

Усещаше как край него прелитат стените на прохода, от време на време се отъркваше о тях. Разбра, че най-голямата опасност е да се блъсне в някоя стърчаща скала и да изгуби съзнание. Затова се сви в зародишна поза и се остави на реката да го носи, където реши.