Дэвид Вуд - Шибалба

— Боунс, насам.

Едрият мъж кимна и влезе в улея пред него.

Мадок стъпи върху въртящия се винт и веднага беше вдигнат и завъртян към пътеката, на която успя с лекота да стъпи. Боунс, преметнал Бел през рамо, веднага го последва.

— Върви! — извика Мадок, докато осветяваше пространството зад тях с насочен пистолет. Още нямаше признаци, че ги преследват, но знаеше, че това е само въпрос на време. — Аз ще те прикривам.

Боунс забърза към прохода. След като му остави няколко секунди преднина, Мадок го последва. Проходът премина в тясна стълба, притисната между стени от дялан камък, която се издигаше нагоре. Надяваше се, че горе ще намерят изход към терасата, където ги чакаха останалите.

Беше прав, но само донякъде.

Докато се качваше по стъпалата, видя силуета на Боунс очертан на фона на бледосин блясък. Стъпалата свършваха при едно Т-образно кръстовище и когато стъпи върху него, видя, че подът е осеян с големи парчета фосфоресциращ лишей, който грееше толкова ярко, че осветяваше прохода по цялата му дължина.

Нещо в тези светещи форми задейства първичния инстинкт на Мадок да ги избягва.

— Мисля, че сме във вътрешността на пирамидата — каза Боунс. — Сега накъде?

Мадок не беше сигурен, че има верен и погрешен отговор, но преди да успее да реши, чу един тревожен глас — този на Ейнджъл — да ехти надолу по прохода.

— Дейн! Боунс! — тя стоеше пред входа на прохода вдясно от тях. — Насам.

— Върви — каза Мадок, — но внимавай къде стъпваш. — И продължи да наблюдава долния край на стълбището с готов за стрелба пистолет, докато Боунс не се озова в безопасност. Тогава се обърна и тръгна след него, като внимаваше да не стъпи в някое от греещите в синьо петна.

Проходът се отваряше в балкона, който се издигаше над игрището в подножието на голямата пирамида в центъра на Шибалба. Щом наближи изхода, Мадок видя, че навън синята светлина е още по-силна. Балконът беше изцяло покрит със синия лишей и ако искаше да го пресече, за да излезе от пирамидата, трябваше да върви по него. Боунс вече го беше прекосил, за да се присъедини към останалите. Ако имаше някаква скрита опасност, сега бяха нагазили дълбоко в нея. Когато Мадок внимателно стъпи на синия килим, ужасът му се усили.

Но веднага забрави за него, когато осъзна, че някой липсва.

Боунс беше положил Бел на пода на балкона и той и Миранда коленичиха до него. Ейнджъл също бе коленичила, само че до Кейси, която седеше с гръб към най-ниския ред камъни в основата на пирамидата, вдигнала едната си ръка към главата.

— Какво се е случило? Къде е Изабела?

Кейси вдигна очи и лицето ѝ се изкриви в яростна гримаса.

— Няма я. Неочаквано ме удари, взе ми раницата и избяга. Задигна цялото ми оборудване. Както и очилата ми за нощно виждане.

— Предполагам, че иска да ни попречи да унищожим Шибалба — каза Ейнджъл.

— В момента единственото, което ме вълнува, е как да излезем от Шибалба.

— Дейн! — извика Боунс.

Мадок имаше зловещо предчувствие. Боунс никога не му говореше на малко име. Той се обърна бавно към мястото, където индианецът и Миранда бяха коленичили край Бел. Археологът не беше помръднал.

— Какво има? Да не е…?

Боунс поклати глава.

— Все още диша. Едва-едва. — Вдигна очи и срещна погледа на Мадок. — Мислиш ли, че Изабела е права? Ако се е заразил… Искам да кажа, че през цялото време бях с него.

Бел издиша така, че целият се разтърси и сякаш се закашля, но изведнъж Мадок осъзна, че се опитва да каже нещо.

— Ст…

— Стрела — каза Боунс с доловимо облекчение в гласа. — Трябва да е бил улучен с някоя от стреличките. Вероятно са били потопени в кураре или друга парализираща отрова.

— Мира… — каза Бел. — Не… си… отивай.

По лицето на младата жена се стичаха сълзи.

— Тате, няма да те оставя.

Веждите на Бел се събраха, защото лицето му се смръщи. На синята светлина кожата му вече имаше цвят на мъртвец.

— Атропин — каза Миранда и погледна към Мадок. — Това може да помогне. Имате ли атропин в аптечката?

Диагнозата на Боунс беше точна до последната буква. Различни съединения на кураре се използваха векове наред в Централна и Южна Америка. Отровата беше силно парализиращо вещество, но странното е, че не засягаше сърцето. Парализира обаче мускулите на диафрагмата и без лечение или изкуствено обдишване смъртта от задушаване е почти сигурна. Особено за човек като Бел, чиято дихателна система вече бе силно увредена.

Мадок не смяташе, че атропинът или някакво друго лечение можеха да обърнат нещата. Сигурен беше, че Бел също го знае.