Клайв Касслер - Тайната на фараоните

„Ориент“ го нямаше.

Огънят гореше по водата в широк кръг около отломките. Взривът беше така силен, че още шест кораба горяха, три от английската и три от френската флота. Грохотът на битката утихна, докато моряци с помпи и ведра отчаяно се опитваха да спасят корабите си от разрушение.

— Огънят сигурно е стигнал до склада с барут — прошепна тъжно един френски моряк.

Дълбоко в трюма на всеки боен кораб имаше стотици бурета с барут. И най-малката искра беше опасна.

Сълзи се стичаха по лицето на моряка и макар че усещаше гадене, Дьо Кампион бе твърде изтощен, за да покаже някакво чувство.

Когато потеглиха от Абу Кир на борда на „Ориент“ имаше повече от хиляда души. Дьо Кампион също беше пътувал с него, беше вечерял с адмирал Брюе. Почти всички, които познаваше на това пътуване, бяха на този кораб, дори децата, синовете на офицерите, някои едва на единайсет години. Докато се взираше в опустошението, той не можеше да си представи, че дори един от тях е оцелял.

Отидоха напразно — освен сандъците, които Вилньов си беше присвоил — усилията на месеца му в Египет и шансът на живота му.

Дьо Кампион се свлече на палубата.

— Египтяните ме предупредиха — каза той.

— Предупредили са те? — повтори морякът.

— Да не взимам камъни от Града на мъртвите. Твърдяха, че ще ме сполети проклятие. Проклятие… аз им се изсмях и на тях, и на глупавите им суеверия. Но сега…

Опита да се изправи, но се стовари на палубата. Морякът дойде да му помогне и да го свали долу. Там той зачака неизбежната атака на англичаните, за да ги довършат.

Тя дойде призори, когато британците се прегрупираха и започнаха атака срещу остатъка от френската флота. Но вместо ответен огън и ужасяващото скърцане на греди, пробивани от метални гюлета, Дьо Кампион чу само вятърът, когато „Гийом Тел“ започна да се движи.

Излезе на палубата и видя, че плават на североизток с пълни платна. Британците ги следваха, но бързо изоставаха. По някой облак дим маркираше безсмислените им усилия да уцелят „Гийом Тел“ от толкова далече. И скоро дори платната им вече почти не се виждаха на хоризонта.

До края на дните си Емил дьо Кампион щеше да подлага на съмнение смелостта на Вилньов, но никога не издаде коварството му, а винаги твърдеше, че му дължи живота си.

До средата на сутринта „Гийом Тел“ и още три кораба под командването на Вилньов бяха избягали от Нелсън и неговите братя по оръжие. Отправяха се към Малта, където Дьо Кампион щеше да прекара остатъка от живота си в работа, проучвания и дори кореспонденция с Наполеон и Вилньов, като през цялото време щеше да се чуди какво ли е станало с изгубените съкровища, които бе отнесъл от Египет.

Товарен кораб „Торино“, на сто и трийсет километра западно от Малта

Наши дни

„Торино“ беше тристафутов товарен кораб със стоманен корпус, построен през 1973 година. С напредналата си възраст, малките си размери и бавната скорост, той вече не беше нищо повече от крайбрежен кораб, който изпълняваше кратки курсове през Средиземно море, до най-различни малки островчета между Либия, Сицилия, Малта и Гърция.

Час преди зазоряване той плаваше на запад, на сто и трийсет километра от последната си спирка в Малта и се отправяше към малкия, контролиран от италианците остров Лампедуза.

Макар че беше още много рано неколцина мъже се бяха събрали на мостика. Всички бяха нервни — и с основание. През изминалия час един необозначен кораб без светлини ги следваше.

— Все още ли приближават?

Въпросът дойде като вик от капитана, Константин Брако, едър мъж с ръце на хамалин, прошарена коса и четина по лицето, която дращеше като шкурка.

С ръка на руля, той чакаше отговора.

— Е?

— Корабът е още там — отвърна помощник-капитанът. — Следва ни и ускорява.

— Изключете всички светлини — нареди Брако. Друг от екипажа натисна серия от ключове и „Торино“ потъна в мрак. С тъмен кораб Брако смени отново курса.

— Това няма да ни донесе голяма полза, ако имат радар или уред за нощно виждане — каза помощник-капитанът.

— Но ще ни спечели малко време — отвърна Брако.

— Може би са митничари? — попита друг от екипажа. — Или италианската брегова охрана?

Брако поклати глава.

— Де тоз късмет.

Помощник-капитанът знаеше какво има предвид той.

— Мафията?

Брако кимна.

— Трябваше да платим. Въртим контрабанда в техни води. Те искат своя дял.

Тъй като си мислеше, че ще успее да се изплъзне в нощта, Брако беше рискувал. Но съдбата беше решила друго.