Клайв Касслер - Тайната на фараоните

Жреците изчезнаха надолу по стълбище зад олтара. Пламъците се издигаха и мъртви и оплаквачи вече бяха впримчени в пламтящия обръч.

— Поколебах се — промърмори той. — Изплаших се.

Озирис му беше дал шанс, а той го отхвърли. В душевна агония, Манухотеп погледна към амфората с отрова на олтара. Тя сякаш трептеше от жегата и изчезна от поглед, когато димът най-сетне го победи.

Манухотеп се събуди от светлина, която се изливаше през отворени панели в тавана. Огънят беше изчезнал, заменен от обръч пепел. Миризмата на дим още се усещаше и по пода се виждаше тънък сив пласт, сякаш утринната роса се беше смесила е пепелта или бе паднал лек, подобен на мъгла дъжд.

Замаян и дезориентиран, Манухотеп седна и се огледа. Огромните врати в края на залата бяха отворени и през тях влизаше хладният утринен въздух. Жреците все пак не ги бяха убили. Но защо?

Докато се чудеше за причината, една малка ръка с тънки пръстчета затрепери до него. Той се обърна и видя дъщеря си — тресеше се сякаш от гърч, устата ѝ се отваряше и затваряше, като че ли се опитваше да си поеме въздух като рибка на речния бряг.

Той посегна към нея. Беше топла, а не студена, движеше се, а не беше скована. Не можеше да повярва. Синът му също се движеше и риташе, както рита дете в съня си.

Манухотеп се опита да накара децата да говорят и да спрат да треперят, но не успя. Около тях и другите се събуждаха в подобно състояние.

— Какво им става на всички? — попита жена му.

— Хванати са между живота и смъртта — досети се Манухотеп. — Кой знае каква болка им причинява това?

— Какво ще правим?

Вече нямаше чудене. Нямаше колебания.

— Ще изпълним заповедта на Озирис — каза той. — Ще ослепим фараона.

Стана и тръгна бързо през пепелта към олтара. Червената амфора с отрова още беше там, макар и почерняла от саждите. Той я грабна, изпълнен с решителност и вяра. Изпълнен с надежда.

Напуснаха храма заедно с останалите, като все така чакаха децата си да проговорят, да реагират или поне да спрат да се мятат. Щяха да минат седмици, преди това да се случи, месеци, преди съживените да станат същите каквито са били преди хватката на смъртта. Но дотогава очите на Ехнатон щяха да помръкват и царуването на фараона еретик бързо щеше да стигне своя край.

Залива Абу Кир, при устието на река Нил

1 август, 1798 г., малко преди залез

Оръдейният гръм изтътна из широкия залив Абу Кир, а светлините озариха далечния сив сумрак. Гейзери от бяла вода изригнаха, когато металните гюлета не уцелиха мишените си, но атакуващите кораби се приближаваха бързо към закотвената флотилия. Следващият баражен огън нямаше да отиде напразно.

Към този триъгълник от мачти се носеше лодка, задвижвана от силните ръце на шестима френски моряци. Тя се устремяваше право към кораба в центъра на битката, което приличаше на самоубийствена мисия.

— Твърде сме закъснели — извика един от гребците.

— Продължавай да гребеш — отвърна единственият офицер в групата. — Трябва да стигнем до „Ориент“, преди британците да го обградят и да започнат сражение с цялата флотилия.

Въпросната флотилия беше великата средиземноморска армада на Наполеон — наброяваше седемнайсет кораба, включително тринайсет линейни. Те отвърнаха на английските гюлета със серия от тътени и всичко бързо потъна в барутен дим още преди слънцето да е залязло.

В центъра на лодката, изплашен за живота си, седеше французин на име Емил дьо Кампион.

Ако не очакваше всеки миг да умре, вероятно щеше да се възхити на суровата красота на гледката. Художникът в него — защото той беше известен художник — може би щеше да се запита как най-добре би предал подобна ярост на неподвижното платно. Как да изобрази проблясъците тиха светлина, озаряващи битката. Ужасяващото свистене на гюлетата, които пищят към мишените си. Високите мачти, скупчени заедно като горичка, очакваща секирата. Може би щеше да се постарае особено, за да придаде контраста между каскадите бяла вода и последното розово и синьо на притъмняващото небе. Но Дьо Кампион трепереше от глава до пети, вкопчен в борда на лодката, за да се задържи.

Когато едно гюле отвори кратер в залива на стотина ярда от тях, той попита:

— Защо, за бога, стрелят по нас?

— Не стрелят по нас — отвърна офицерът.

— Тогава как така гюлетата падат толкова близо?

— Ами английски мерачи — отвърна офицерът. — Просто са extrêmement pauvre . Много зле.

Войниците се засмяха. Малко насилено, помисли си Дьо Кампион. Те също бяха изплашени. От месеци знаеха, че играят ролята на лисицата за британските хрътки. Бяха ги изпуснали в Малта само със седмица, а в Александрия едва с двайсет и четири часа. Сега, след като оставиха армията на Наполеон на брега и пуснаха котва тук, в устието на Нил, англичаните и техният главен ловец, Хорацио Нелсън, най-сетне бяха хванали миризмата.