Клайв Касслер - Тайната на фараоните

За един месец Дьо Кампион и малкият му отряд отнесоха всичко, което можеше да се отнесе, от място, което египтяните наричаха Град на мъртвите. Отнесоха папирусови свитъци, каменни плочки и надписи от всякакъв вид. Онова, което не можеха да отнесат, копираха.

— Аз съм част от Комисията за наука и изкуство — каза Дьо Кампион, използвайки официалното име, което предпочиташе.

Вилньов не изглеждаше впечатлен.

— И какво качихте на борда на кораба ми, комисарю?

Дьо Кампион се стегна.

— Не мога да ви кажа, адмирале. Сандъците трябва да останат затворени по заповеди на самия генерал Наполеон. Тяхното съдържание не може да се обсъжда.

Вилньов изглеждаше все така невпечатлен.

— Те винаги могат да бъдат запечатани отново. Е, дайте ми ключа.

— Адмирале — предупреди го Дьо Кампион, — Генералът няма да остане доволен.

— Генералът не е тук! — сопна се Вилньов.

Наполеон вече беше могъща фигура на своето време, но още не беше станал император. Директорията, съставена от петима мъже, които предвождаха Революцията, все още управляваше, докато останалите се бореха за власт.

Все пак Дьо Кампион не разбираше действията на Вилньов. Наполеон не беше човек, с когото можеш да си играеш, нито пък адмирал Брюе, който беше прекият командир на Вилньов и в момента се сражаваше за живота си съвсем близо до тях. Защо Вилньов се занимава с такива неща, когато трябва да се бие с Нелсън?

— Ключът! — настоя Вилньов.

Дьо Кампион спря с колебанията и взе благоразумно решение. Свали ключа от врата си и му го подаде.

— Предавам сандъците на вашите грижи, адмирале.

— И правилно — отвърна Вилньов. — А сега ме оставете.

Дьо Кампион се обърна, но спря рязко и се осмели да попита:

— Ще се включим ли скоро в битката?

Адмиралът изви вежда, сякаш въпросът беше абсурден.

— Нямаме такива заповеди.

— Заповеди?

— Няма никакви сигнали от адмирал Брюе на „Ориент“.

— Адмирале — каза Дьо Кампион, — англичаните ги удрят от двете страни. Сигурно не е време да чакате заповед.

Вилньов внезапно се изправи и се понесе към него като нападаш бик.

— Как смеете да ми нареждате?!

— Не, адмирале, аз просто…

— Вятърът е насрещен — сопна се Вилньов и махна пренебрежително с ръка. — Трябва да обиколим целия залив, за да се включим в битката. По-лесно ще е адмирал Брюе да се върне назад към нашата позиция, за да ни позволи да го подкрепим. Но засега явно решава да не го прави.

— Но нали няма просто да стоим тук?

Вилньов грабна един кинжал от писалището си.

— Ще ви убия на място, ако отново ми заговорите така. Какво знаете вие за мореплаване и битки, savant ?

Дьо Кампион разбра, че е престъпил границата.

— Моите извинения, адмирале. Денят беше тежък.

— Оставете ме — каза Вилньов. — И бъдете благодарен, че не плаваме към битката, защото щях да заповядам да ви качат на носа с камбана на раменете, за да могат британците да се целят във вас.

Дьо Кампион отстъпи, поклони се леко и изчезна от погледа на адмирала възможно най-бързо. Качи се горе, откри празно място на предната палуба и се загледа в касапницата в далечината.

Дори оттук яростта изглеждаше трудна за проумяване. За няколко часа двете флотилии се бяха обстрелвали от съвсем близо; борд до борд, мачта към мачта, стрелците по горните палуби се опитваха да убият всеки, когото видеха на открито.

— Ce courage — помисли си Дьо Кампион. Каква смелост.

Но смелостта нямаше да е достатъчна. Всеки британски кораб стреляше по три-четири пъти на всеки изстрел от французите. И благодарение на неохотата на Вилньов в битката участваха повече техни кораби.

В центъра на сражението три от корабите на Нелсън обстрелваха „Ориент“ и го превръщаха в неразпознаваема развалина. Красивите му линии и извисяващите се мачти вече ги нямаше. Дебелите дъбови бордове бяха на трески. И макар че няколко оцелели оръдия продължаваха да гърмят, Дьо Кампион виждаше, че корабът умира.

Той забеляза как пламъците тичаха като живак по главната палуба. Стрелкаха се насам-натам, не знаеха милост, докато се изкачваха по спуснатите платна и се гмурваха през отворените люкове към трюма.

Внезапно зарево заслепи Дьо Кампион, макар че беше затворил очи. Последва гръм, по-силен от всичко, което някога бе чувал. Той политна назад от ударната вълна, която обгори лицето и косата му.

Падна настрани, като се опитваше да си поеме дъх, претърколи се няколко пъти, за да угаси пламъците по палтото си. Когато най-сетне вдигна поглед, беше ужасен.