Клайв Касслер - Тайната на фараоните

Разтърси го, но нямаше реакция.

— Не усещам пулс — каза Джо. — Не че мога да го усетя с тези ръкавици.

Джо понечи да свали едната.

— Недей — спря го Кърт.

Джо се подчини, Кърт извади нож и задържа острието му под носа на Коуди.

— Нищо, няма кондензация. Не дишат.

Отдръпна ножа и положи внимателно главата на Коуди на пода.

— Какво е пренасял този кораб, за бога? — промърмори Кърт. — Не съм чувал за нищо, което може да причини това на цял остров. Освен може би бойни отровни вещества.

Джо също беше объркан.

— И ако си терорист и имаш много от този газ убиец, защо, по дяволите, ще го използваш тук? Това е просто една точка на картата насред морето. Тук има само туристи, рибари и водолази.

Кърт погледна отново към мъртвите членове на екипа.

— Нямам представа. Но ти казвам, че ще открием кой направи това. И когато ги открием, ще им се иска никога да не бяха чували за това място.

Джо разпозна тона на приятеля си. Той бе пълната противоположност на дружелюбния, вечно ведър маниер на Кърт. В известен смисъл това бе тъмната страна на личността му. В друг — типична реакция: „Не се закачайте с мен. Горко на този, който го направи“.

Понякога Джо се опитваше да разубеждава Кърт в такива моменти, но сега се чувстваше точно по същия начин.

— Обади се на „Морски дракон“ — каза Кърт. — Кажи им какво открихме. Ще потърся ключове. Трябва да стигнем до болницата, а бях дотук с ходенето.

Осемцилиндровият мотор на джипа изрева и бученето се понесе по притихналия остров.

Кърт форсира двигателя няколко пъти, като че ли шумът можеше да разкъса магията, спусната над всичко наоколо.

Той включи на скорост и потегли, докато Джо гледаше една карта. Не беше далече, но по пътя имаше десетки катастрофирали коли с димящи радиатори, скутери лежаха по улиците недалеч от проснатите си мъртви водачи. На всяко кръстовище имаше струпване, по всеки тротоар лежаха минувачи.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза мрачно Джо. — Град на мъртвите.

Близо до входа на болницата още една верижна катастрофа задръстваше пътя. Тази включваше преобърнат камион, от чиято каросерия се беше разсипал половината товар. За да го избегне, Кърт мина по тротоара и през каменна градина, докато не стигна до вратите.

— Доста модерна болница — каза Джо, щом видя шестетажната сграда.

— Доколкото си спомням, беше преустроена и разширена, за да се грижи за бежанците, които се опитват да избягат с лодки от Либия и Тунис.

Кърт изгаси двигателя и излезе от джипа, но спря, защото нещо привлече вниманието му.

— Какво има? — попита Джо.

Кърт се взираше в посоката, от която бяха дошли.

— Стори ми се, че нещо се движи.

— Какво нещо?

— Не знам. Нещо над колите.

Кърт се вгледа задълго, но нищо не се появи.

— Да проверим ли?

Кърт поклати глава.

— Не, няма нищо. Сигурно е отблясък по шлема.

— Може да е зомби — каза Джо.

— В такъв случай си в безопасност — отвърна Кърт. — Зомбитата ядат само мозъци.

— Много смешно. Честно да ти кажа, ако някой наистина е оцелял и ни е видял облечени така, може би няма да посмее да се приближи и да се представи.

— Още по-вероятно е просто да ми се е привидяло — каза Кърт. — Хайде. Да влезем вътре.

Стигнаха до входа и автоматичните врати се отвориха със свистене. Минаха покрай десетина тела в чакалнята, половината сгърбени на столовете. Една сестра лежеше зад регистратурата.

— Нещо ми подсказва, че няма нужда да проверяваме — каза Джо.

— Няма да проверяваме — отвърна Кърт. — Вече съм на една трета от кислородната бутилка. Ти сигурно също. Болницата е много голяма, не ми се ще да обикаляме по коридорите и да отваряме всяка стая.

Той откри указателя, отвори го и прегледа имената. Амброзини беше на първа страница — странно, името ѝ беше написано на ръка, а на всички останали бяха напечатани.

— Сигурно е нова — каза Кърт. — За нещастие няма номер на кабинет или етаж.

— Ами ако използваме това? — Джо вдигна микрофона, който явно беше свързан с говорителите в болницата.

— Може би ще ни отговори?

— Идеално.

Джо включи системата и я нагласи на цялата болница, като натисна бутон с надпис: „До всички“, и Кърт пое оттам.

Като държеше микрофона до визьора на шлема си, той се опита да говори възможно най-ясно:

— Доктор Амброзини, или оцелелите в болницата, казвам се Кърт Остин. Получихме вашия зов за помощ. Ако чувате това съобщение — едва не каза „вдигнете белия телефон“, моля, — опитайте да се свържете с регистратурата. Искаме да ви открием, но не знаем къде сте.