Клайв Касслер - Тайната на фараоните

— Не мога да ги виня — отвърна Кърт. Все пак не спираше да мисли за лекарката, която им се обади, и за екипа от НАМПД, които още не отговаряха на обажданията, да не споменаваме за петте хиляди други мъже, жени и деца, които живееха на Лампедуза. Взе бързо решение. Единственото, което съвестта му позволяваше.

— Нека приготвят лодката, отивам да потърся приятелите ни.

Рейнолдс чу това и веднага каза:

— Ти да не откачи?

— Вероятно — каза Кърт. — Но ако ще чакам три часа, за да разбера дали нашите са живи или мъртви, със сигурност ще откача. Особено ако се окаже, че сме можели да ги спасим, а сме се размотавали.

— Аз идвам с теб — каза Джо.

Рейнолдс ги погледна строго.

— И как смятате да не умрете от онова, което очевидно е убило останалите хора на острова?

— Ами имаме херметизирани шлемове и много чист кислород. Ако сме с тях, всичко ще е наред.

— Някои невротоксични газове реагират с кожата — изтъкна Рейнолдс.

— Тогава си имаме водолазни костюми, които са непромокаеми — изстреля Кърт. — Това ще свърши работа.

— И можем да сложим ръкавици и да залепим пролуките — добави Джо.

— С тиксо ли? — попита Рейнолдс. — Ще заложите живота си на здравината на едно тиксо?

— Няма да ни е за първи път — призна Джо. — С него съм лепил крило на самолет навремето. Само дето не се получи както очаквах.

— Това е сериозно — каза Рейнолдс, объркан, че двамата явно имат намерение да го направят. — Ще рискувате живота си за нищо. Няма причина да мислите, че някой на острова е още жив.

— Не е вярно — каза Кърт. — Имаме две причини. Първо, получихме зов за помощ по радиото, който очевидно е излъчен след онова, което се е случило. Лекарката и още няколко души бяха живи, поне тогава. В болница. Казват, че са запечатани, вероятно за да се предпазят от токсина. И други може да са направили същото. Включително нашите хора. Освен това някои от сепиите не са мъртви във водата. Движат се, посягат една към друга и шават достатъчно, за да ми кажат, че не са готови да бъдат хвърлени все още на барбекюто.

— Това не е много убедително — каза Рейнолдс.

Но за Кърт беше достатъчно убедително.

— Няма да чакам тук само за да разбера, че там е имало хора, които сме можели да спасим, ако бяхме действали по-бързо.

Рейнолдс поклати глава. Знаеше, че няма да победи в този спор.

— Добре, хубаво. Но какво се очаква да правим ние през това време?

— Стойте до радиото и гледайте пеликаните, които стоят на онази шамандура — каза Кърт, като посочи три бели птици на шамандурата в канала. — Ако започнат да умират и да падат в морето, обръщай кораба и се разкарайте оттук възможно най-бързо.

На няколко километра оттам една замислена фигура седеше в малка надуваема лодка, която беше открадната от обречения товарен кораб. Амон Та беше избягал, като стигна през кърмата до лодката, оборудвана с радио, което екипажът обикновено използваше при огледа на корпуса.

Беше едва на трийсет метра от кораба, когато дойде експлозията. Твърде близо. Трябваше ударната вълна да го убие, ако не и да го изпепели напълно, но тътенът на експлозията само го стресна. Корабът не беше изчезнал, както очакваше.

Нещо се беше объркало. Първият му инстинкт беше да се върне на кораба, но въпреки първоначалната експлозия, той още се движеше и малката лодка нямаше да го настигне.

Нямаше какво друго да стори, освен да гледа как корабът продължава, докато не се натъкна на рифа и най-сетне се взриви както трябва.

Дори тогава нещата не минаха съвсем добре. Вместо да унищожи криогенно охладения серум, огънят и експлозията го атомизираха и създадоха убийствена мъгла, поразяваща като всеки боен газ. Той гледаше безпомощно как мъглата се разлива на запад и обгръща острова. Опитът му да скрие онова, което той и шефовете му вършеха, сега щеше да се превърне в световна новина.

И сякаш в доказателство, той чу зов за помощ по радиото. Идваше от някаква лекарка, която се бе затворила с пациенти в главната болница на острова. Чу ясно как тя казва, че е видяла облак газ, преди да карантинира себе си и неколцина от останалите.

Взе съдбоносно решение. Ако още беше жива, той трябваше да я елиминира, както и всяко доказателство, до което се беше добрала.

Бръкна в джоба си, извади предварително напълнена инжекция с подкожна игла и дръпна капака със зъби. След бърз натиск, за да се увери, че няма мехурчета в спринцовката, той я заби в крака си и натисна буталото, за да си инжектира противоотровата. Студ пробяга през тялото му заедно с лекарството и за миг ръцете и краката му изтръпнаха.