Клайв Касслер - Тайната на фараоните

— Прието — отвърна в ухото му леко разкривен глас. — Дзавала и Удсън те чакат.

Кърт Остин включи ускорителите, издигна се леко от дъното и се понесе към разкопките. Макар че повечето гмуркачи имаха стандартни костюми. Кърт и още двама изпробваха новия подобрен твърд костюм, който поддържаше постоянно налягане и им позволяваше да се гмуркат и да се издигат на повърхността, без да спират за декомпресия.

Засега Кърт смяташе, че костюмът е лесен за употреба и удобен. Не беше изненадващо, че е малко едричък. Когато стигна до осветената зона, той подмина монтирания триножник с подводния прожектор. Подобни прожектори бяха поставени по целия периметър на работната зона. Те бяха свързани с кабели към група от подобни на вятърни мелници турбини, поставени на известно разстояние.

Течението задвижваше перките на турбините и произвеждаше електричество за прожекторите, което позволяваше разкопките да протичат по-бързо.

Кърт продължи, мина над кърмата на древния кораб и спря от другата страна.

— Я вижте кой се появи най-после — каза един дружелюбен глас в шлема му.

— Нали ме знаеш — отвърна Кърт. — Чакам да свършите тежката работа, после се гмуркам и обирам славата.

Другият се засмя. Нищо не можеше да е по-далече от истината. Кърт Остин отиваше първи на мястото и бе способен да работи по обречен проект от чист инат, докато някак не го съживи или докато буквално не изпробва всеки вариант.

— Къде е Дзавала? — попита Кърт.

Другият водолаз посочи настрани, почти към мрака.

— Твърди, че трябва да ти покаже нещо важно. Сигурно е намерил стара бутилка с джин.

Кърт кимна, включи раницата и се понесе към мястото, където Джо Дзавала работеше с друг водолаз на име Мишел Удсън. Те разкопаваха секция около носа на кораба и бяха сложили пластмасови щитове, за да не могат пясъкът и тинята да покрият онова, което бяха извадили.

Кърт видя, че Джо се изправи леко, и после чу ведрият глас на приятеля си по интеркома.

— Най-добре се прави на заета — каза Джо. — Ел шеф ще ни направи посещение.

Технически беше вярно. Кърт беше Директор със специално назначение към Националната агенция за морско и подводно дело, доста интересен клон на федералното правителство, който се занимаваше с мистериите на океана, но Кърт не успяваше да се държи като типичния шеф. Предпочиташе екипния подход, поне докато не се наложеше да вземе трудни решения. Тях ги взимаше сам. Това според него беше отговорността на водача.

Колкото до Джо Дзавала, той беше по-скоро негов съучастник, отколкото служител. Двамата бяха преживели какво ли не през годините. Само през последната бяха замесени в откриването на кораба „Уарата“, който се смяташе за потънал през 1909 г., и се озоваха в тунел за нападение под демилитаризираната зона между Северна и Южна Корея; и спряха международна фалшификаторска операция, която беше така сложна, че се използваха само компютри и нито една печатарска машина.

След това двамата бяха готови за ваканция. Експедиция за откриване на реликви на дъното на Средиземно море, звучеше точно като освежаващ тоник.

— Чух, че вие двамата се размотавате тук долу — пошегува се Кърт. — Дойдох да сложа край на това и да ви намаля надниците.

Джо се засмя.

— Не би уволнил човек, който тъкмо ще ти плаща облог, нали?

— Ти? Да платиш? Това не мога да го повярвам.

Джо посочи към откритите ребра на древния кораб.

— Помниш ли какво ми каза, когато за първи път видяхме ултразвуковото сканиране на морското дъно в дълбочина?

— Казах, че корабът е картагенски спомни си Кърт. — А ти се обзаложи, че е римска галера — което, за мой най-голям ужас, се оказа вярно, ако се съди по извадените артефакти.

— Ами ако съм прав само на петдесет процента?

— Тогава ще кажа, че си се справил по-добре от обикновено.

Джо пак се засмя и се обърна към Мишел.

— Покажи му какво намерихме.

Тя махна на Кърт и насочи светлините си към разкопания участък. Там, където дългият заострен шип, който бе представлявал таранът на носа на римската галера, беше забит в друг вид дърво. Там, където тя и Джо бяха разкопали пясъка, Кърт видя строшен корпус на втори кораб.

— Какво е това? — попита той.

— Това, приятелю, е корвус — каза Джо.

Тази дума означаваше гарван, а древният железен шип наистина приличаше на острата човка на гарван, откъдето вероятно идваше и името му.

— В случай че си забравил — продължи Джо, — римляните са били слаби моряци. Далеч под нивото на картагенците. Но били по-добри войници и намерили начин да обърнат това в своя полза: като удрят враговете си с таран, забиват тази желязна човка в корпуса на кораба и после с въжен мост се прехвърлят на борда му. С тази тактика те обръщали всеки близък бой в морето в ръкопашна битка.