Клайв Касслер - Тайната на фараоните

Съобщението беше предадено по системата — малко приглушено, но достатъчно разбираемо. Тъкмо щеше да го повтори, когато автоматичните врати се отвориха зад тях.

И двамата се обърнаха сепнати, но там нямаше никого — само празно пространство. След секунда-две вратите се затвориха.

— Колкото по-скоро открием тези хора и се разкараме оттук, толкова по-щастлив ще бъда — каза Джо.

— Напълно съм съгласен.

Телефонът на регистратурата започна да звъни и на панела светеше бяла лампичка.

— Търсят ви на първа линия, доктор Остин — каза Джо.

Кърт натисна бутона на говорителя.

— Ало? — каза женски глас. — Има ли някой? Аз съм доктор Амброзини.

Кърт се наведе близо до говорителя и заговори ясно и бавно.

— Аз съм Кърт Остин. Чухме вашия зов за помощ по радиото. Идваме да помогнем.

— О, слава богу! — каза тя. — Звучите като американец. От НАТО ли сте?

— Не — отвърна Кърт. — С приятеля ми сме от организация, наречена НАМПД. Ние сме водолази и експерти по изваждане на кораби.

Настъпи пауза.

— Как така не сте засегнати от токсина? Той засяга всичко живо. Видях го с очите си.

— Нека кажем, че сме облечени подходящо за случая.

— Даже навлечени — каза Джо.

— Добре — отвърна тя. — Ние сме на четвъртия етаж. Запечатахме една от операционните с найлон и хирургическа лента, но не можем да останем още дълго тук. Въздухът свършва.

— Италиански военни с екип за работа с опасни материали вече са на път — каза Кърт. — Но ще трябва да изчакате няколко часа.

— Не можем — отвърна тя. — Тук сме деветнайсет души. Отчаяно се нуждаем от свеж въздух. Нивата на въглеродния двуокис бързо се покачват.

В раницата си Кърт беше донесъл два допълнителни водолазни костюма и по-малка ръчна кислородна бутилка за смешни случаи. Планът беше да превозят някого на кораба, а после да се върнат за останалите. Но при двайсет души…

— Мисля, че виждам муха в помадата — каза Джо.

— Цял рояк са — промърмори Кърт.

— Какво казахте? — попита Амброзини.

— Не можем да ви извадим оттам — отвърна Кърт.

— Няма да издържим още дълго. Няколко от по-възрастните пациенти вече са в безсъзнание.

— Болницата няма ли отделение за работа с опасни материали? — попита Кърт. — Можем да ви вземе няколко костюма оттам.

— Не, нищо такова.

— Ами кислород? — попита Джо. — Във всички болници има кислородни бутилки.

Кърт кимна.

— Определено си заработи надницата тази седмица, приятел.

— Че не я ли заработвам винаги?

Кърт направи жест с ръка, който казваше, че не е съвсем така.

Докато Джо се преструваше на дълбоко засегнат, Кърт се обърна пак към микрофона.

— На кой етаж е складът ви? Ще ви донесем още кислородни бутилки. Достатъчно, за да издържите, докато дойдат италианските военни.

— Да, това ще свърши работа — каза тя. — Складът е на третия етаж. Моля ви, побързайте.

Кърт затвори и те тръгнаха към асансьора. Джо натисна бутона и вратата се отвори, за да разкрие лекар и сестра, свлечени в ъгъла.

Джо понечи да ги извлече навън, но Кърт му махна „Няма време“.

Натисна 3 и вратата се затвори. След звънчето Кърт тръгна по коридора, докато Джо извлече лекаря наполовина от асансьора и го остави там.

— Ще го използваш като спирачка? — попита Кърт, когато Джо го настигна.

— Сигурно няма да има нищо против — настоя Джо.

— Да, сигурно.

Откриха склада в края на коридора и го разбиха. Касата с надпис „медицински кислород“ беше близо до дъното. Кърт я отвори. Вътре имаше осем зелени бутилки. Надяваше се да стигнат.

Джо дойде с една количка.

— Натовари ги тук. Така няма да трябва да ги носим.

Кърт натовари бутилките на количката. Джо ги завърза с ремъците, за да не се изплъзнат настрани, и избутаха количката през вратата. Опитаха се да завият и се блъснаха в стената.

— Къде си се учил да караш? — попита го Кърт.

— Тези чудесии са по-трудни за управление, отколкото изглежда — отвърна Джо.

Изправиха количката и набраха скорост към асансьора. На половината път се чу звън и вратите на втория асансьор се отвориха.

— Тази сграда сигурно е населена от духове — каза Джо, без да спира.

— Или сградата, или електрическата инсталация — отвърна Кърт.

Когато стигнаха до асансьорите, една тъмнокожа фигура политна от втората кабина и падна на земята.

— Помогнете ми — рече, като се свлече до стената. — Моля…

Стъписан, Кърт остави количката и се наведе до мъжа.

Отначало очите на непознатия бяха притворени, но когато Кърт се наведе по-близо до него, те се отвориха и се втренчиха в неговите. Нямаше нито замайване, нито страх в тези очи, само убийствена злоба, подкрепена от пистолет с късо дуло, с който мъжът стреля.