Клайв Касслер - Тайната на фараоните

На лицето на Джо се появи усмивка.

— Не можа да устоиш, нали?

— Е, беше прекалено лесно.

— Най-добре не се приближавай, иначе ще започнеш да се правиш на магнит върху хладилник до мен.

Кърт остана на прага, хванат за рамката на вратата, за да не бъде повлечен напред. Огледа се. Вляво, зад плексигласова стена, се намираше контролният пулт на машината.

— Как да я изключа?

— Не можеш — каза Джо. — Магнитите са винаги включени. В болницата, в която работех в Ел Пасо, една инвалидна количка се беше залепила за такава машина. Шестима мъже едва я откачиха.

Кърт кимна и насочи вниманието си към мъжа, който се беше опитал да ги убие.

— Какъв му е проблемът според теб?

— Освен че от гърдите му стърчи копие ли?

— Да, освен това.

— Нямам представа — каза Джо. — Макар че наистина ми се видя странно, че единственото движещо се същество на острова е откачалка, която иска да ни убие без видима причина.

— Това изненадва ли те? — попита Кърт. — Някак вече съм свикнал. Като че ли на нас ни се случват такива неща. По-шокиран съм от облеклото му — или липсата на такова. Ние изляхме литри пот в нашата най-добра имитация на костюм за химическа защита, а той се разхожда с обикновени дрехи и без маска.

— Може би въздухът се е прочистил — каза Джо. — Което означава, че мога да…

— Не рискувай — каза Кърт и вдигна ръка. — Не сваляй костюма, докато не сме сигурни. Ще занеса кислорода на доктор Амброзини и ще видя дали има някаква представа какво е станало.

— Бих ти помогнал, но…

Кърт се усмихна.

— Да, знам, малко си залепнал.

— Вероятно защото съм магнетична личност — каза Джо.

Кърт се засмя, остави на него последната дума и тръгна по коридора.

Рената Амброзини седеше на пода на операционната с гръб към стената, съвсем безпомощна, чакаше. Не беше свикнала с подобно състояние и никак не ѝ харесваше.

Дишаше съвсем леко, за да пести кислорода в запечатаната стая, прокара пръсти през гъстата си махагонова коса, прибра я назад и я върза пак на опашка. После приглади лабораторната си престилка и направи всичко по силите си, за да не мисли за часовника, и да потисне почти неконтролируемия порив да разкъса найлоните от вратата и да я отвори.

При ниски нива на кислород се появяваха болки в тялото и замайване, но тя не забравяше приоритетите си. Въздухът тук беше лош, но въздухът отвън беше смъртоносен.

Родена в Тоскана, Рената бе израснала в различни части на Италия, защото пътуваше с баща си, който беше експерт при карабинерите. Майка ѝ беше убита по време на вълна от престъпления, когато Рената бе едва на пет, и баща ѝ беше станал нещо като кръстоносец, влачеше я из цялата страна, докато изграждаше специални отряди, които щяха да се борят с организираната престъпност и корупцията.

Наследила упорството и решителността на баща си и класическата хубост на майка си, Рената записа медицина, завърши с най-добър успех в класа и в свободното си време работеше като модел, за да плаша сметките. Все пак тя предпочиташе спешното пред модния подиум. Първо, животът на модел означаваше да си преценяван от останалите, а тя не можеше да приеме подобно нещо. Освен това не беше достатъчно висока, дори за европейски модел, едва метър и шейсет, и беше закръглена — с други думи, не беше с данните на ходеща закачалка за дрехи.

За да накара хората да я приемат по-сериозно, тя си връзваше косата, почти не се гримираше и често слагаше не особено привлекателни очила, от които всъщност не се нуждаеше. Да, на трийсет и четири, с гладка мургава кожа и черти, които леко напомняха на младата София Лорен, Рената все още улавяше как колегите ѝ мъже я запят.

И така, тя реши да се захване с нещо по-трудно, нещо, което я доведе в Лампедуза и което нямаше да остави никакво съмнение каква е и на какво е способна. Макар че след това нападение вече се чудеше дали ще оцелее в последната си мисия.

„Дръж се“, все си повтаряше.

Пое отново дъх от задушния въздух и започна да се бори с умората, причинена от високата концентрация на въглероден двуокис. Погледна си часовника. Почти десет минути бяха изминали, откакто говори с американците.

— Защо се бавят толкова? — попита младата лаборантка, която седеше до нея.

— Сигурно асансьорът не работи — пошегува се Рената, а после се принуди да се изправи и да провери останалите.

Стаята беше претъпкана с хората, които бе успяла да прибере тук в началото на атаката. Включително една сестра, лаборантка, четири деца и дванайсет възрастни пациенти с различни заболявания. Сред тях имаше и трима имигранти, които бяха отплавали с разнебитена лодка от брега на Тунис, бяха оцелели под изпепеляващото слънце и накрая бяха преживели буря и две нападения на акули, докато преплували последните петстотин метра. Струваше ѝ се нечестно след толкова мъки да умрат от отравяне с въглероден двуокис в операционната на болницата, където бяха спасени.