Клайв Касслер - Тайната на фараоните

— Извинете за хаоса — каза тя. — Все още разчистваме.

Етиен ги посрещна до сега изгасналата камина.

— Добре дошли — каза той. — Всички приятели на Кърт Остин и Джо Дзавала са и наши приятели. И макар да разбрах за какво ви изпраща, не съм сигурен, че разбирам защо.

— Искаше да ни покажете една картина — каза Гамей. — Явно много ѝ се възхищава.

— Картина, нарисувана от Емил — отвърна Етиен.

— Абу Кир — каза Гамей.

Етиен отстъпи. Зад него, над камината, висеше картината.

— Имате ли против да я свалим? — попита Пол.

Етиен изглеждаше притеснен.

— Защо ще го правите?

— Защото имаме причина да смятаме, че Етиен е скрил превода зад нея, с намерението да го изпрати на Вилньов. Това е нещо, което нито един френски управник не би му отнел. И затова е било безопасно да я притежава.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Етиен.

— Има само един начин да проверим.

Свалиха много внимателно картината. Разрязаха с бръснач плата зад платното. Гамей плъзна внимателно ръка под него и с върха на пръстите си напипа сгънато парче хартия. Издърпа твърд жълт пергамент. Сложи го на стъклото на масата в трапезарията и го отвори много внимателно.

На него имаше йероглифи. Преводът бе написан отдолу. Черна мъгла. Ангелски дъх. Мъгла на живота. Датата бе в ъгъла.

— Фример XIV — каза Етиен. — Декември 1805 г. — Погледна ги. — През цялото това време… През цялото това време е бил тук.

— Може и да отне няколкостотин години — каза Гамей, — но приносът на Етиен към изучаването на древността вече ще бъде признат. Датата на картината и кореспонденцията с Вилньов ще докажат, че той първи е превел египетски йероглифи. И това откритие ще влезе в историята като уникално. Той ще бъде запомнен като най-важния от Наполеоновите саванти .

Рим

От двайсет и четири часа Алберто Пиола не можеше да се откъсне от телевизора. Виждаше как полицаи и военни нахлуват във водноелектрическата централа на „Озирис“ в Кайро. Репортажи от новинарски хеликоптери отвън показваха завихрянето на водата там, където беше изсмуквана от тръбата, за да бъде върната под земята. В района се виждаха стотици войници. Джипове, танкове и камиони изпълваха паркинга.

Слухове свързваха „Озирис“ както с бедствието на Лампедуза, така и със сушата в Северна Африка. Когато чу, че Шакир и Хасан са мъртви, Пиола изпита надежда, че връзката му с „Озирис“ няма да бъде разкрита. Но дълбоко в себе си знаеше, че няма да стане така. Затова планира бягство.

Отвори сейфа си и извади деветмилиметров пистолет и две пачки пари — по двайсет хиляди евро всяка. От бюрото на секретарката си взе ключовете за нейния фиат. Никой нямаше да го търси с такава кола.

Излезе от кабинета си и тръгна по коридора, като се опитваше да запази спокойствие. Беше на половината път до стълбите, когато се появиха карабинерите. Той се обърна и тръгна в другата посока.

— Синьор Пиола — извика един от полицаите. — Спрете на място. Имаме заповед за арестуването ви.

Пиола се обърна и откри огън.

Изстрелите разпръснаха полицаите и накараха цивилните в коридора да търсят укритие. Сред хаоса Пиола хукна презглава. Излетя в преддверието и разблъска няколко души по пътя си към двойните врати. Удари в лицето един мъж, който не се движеше достатъчно бързо, и стреля назад към полицаите, когато се появиха в преддверието.

Стигна до вратата, отвори я и влетя в главната заседателна зала.

— Махайте се — крещеше на всички. — Разкарайте се от пътя ми!

Докато тичаше, вдигнал високо пистолета, тълпата се разтваряше пред него като Червено море, с изключение на един мъж с къса червена коса и брада като от картина на Ван Дайк. Този мъж пристъпи към него отстрани и го блъсна като хокеист.

Пиола се удари в стената, отскочи и се стовари на пода. Парите се разлетяха като конфети, но той не пускаше пистолета. Изправи се и го размаха, готов да стреля. Но така и нямаше тази възможност, защото мъжът, който го блъсна, изби оръжието от ръката му.

Пиола разпозна лицето на нападателя си: Джеймс Сандекър, американския вицепрезидент. След миг десният юмрук на Сандекър се заби в челюстта му и го повали на пода.

Ударът зашемети Пиола достатъчно дълго, за да могат полицаите дойдат и да го обуздаят. Той беше отведен с белезници, без да спира да протестира. Последното, което видя, преди да напусне залата, беше как Джеймс Сандекър разтрива кокалчетата на ръката си и се усмихва.