Клайв Касслер - Тайната на фараоните

Един мъж излезе пред тях. На униформата му видяха Орела на Саладин, който показваше, че е майор, точно като Едо, когато срещна за първи път Джо.

Майорът огледа отпуснатото тяло на Рената, после огледа Кърт и Джо.

— Вие ли сте американците?

Кърт кимна.

— Дзавала и Остин?

Те пак кимнаха.

— Елате с мен. Генерал Едо иска да ви види.

Едо беше със старата си униформа, която все още му ставаше след две години цивилен живот.

— Ти да не си постъпил отново в армията, докато ни нямаше? — попита Джо.

— Е, тя е само за хубост — каза той. — Аз докарах тези мъже тук. Реших, че трябва да взема участие.

— Срещнахте ли много съпротива?

— Не тук — каза Едо. — Мъжете, които работят в електроцентралата са цивилни, но се справихме с няколко групи от специалните отряди на „Озирис“, които излязоха от този тунел. А Шакир няма да остави това без реакция. Имаме съюзници в правителството и армията, но и той има.

— Не бих се тревожил за Шакир — каза Джо. — Единственият проблем, който може да създаде сега, е да влоши храносмилането на крокодилите.

Кърт добави подробностите, като обясни как е умрял Шакир и описа съкровищата в другия край на тунела, които отново бяха под водата.

Едо слушаше с интерес и заключи:

— Великолепна победа.

— Но непълна — каза Кърт. Вдигна празната епруветка. — Намерихме само отровата, но не и антидота. Освен това Хасан избяга. Щом той събере поддръжниците на „Озирис“, ще трябва да се сражавате с тях политически и по улиците.

— Хасан е хитра лисица — каза Едо. — Той е преживял доста прочиствания. Но този път ни остави следа. Според някои от пленените мъже е излязъл от един от изходите на мината с мъж, чието лице е покрито с белези и превръзки. Разбрах, че го наричат Скорпион.

Кърт и Джо се спогледаха.

— Някаква представа къде да отишли?

Едо поклати глава.

— Не. Но научихме нещо друго от двама техни пилоти. Нека ви покажа.

Поведе ги към картата на стената.

— Тази карта показва помпените станции, които „Озирис“ използват, за да отклоняват водата от водоносния хоризонт към Нил. Има деветнайсет основни станции и няколко десетки помощни помпи, предназначени да поддържат налягането. Доколкото разбрахме, всички са автоматизирани. Освен тази.

Едо посочи място на картата западно от Кайро, в безлюден район, наречен Бялата пустиня.

— Пленените пилоти казват, че са летели редовно дотам, доставяли са храна, вода и други провизии.

— Значи тази станция се управлява от хора? — попита Кърт.

Едо кимна.

— Да, но от кого? Според пилотите там има и цивилни, освен служители на „Озирис“. Учени, които получават специални пратки, херметически затворени сандъци на всеки три дни.

Кърт си спомни какво му беше казал биологът Брад Голнър, преди да умре.

— Сигурно това е лабораторията, в която правят антидота. Трябва да проверим — рече той.

— Моите хора са недостатъчни — каза Едо. — Трябва да изчакаме, докато получим подкрепата на цялата армия.

— Само ни дайте хеликоптер — каза Кърт.

— Аз нямам — отвърна Едо. — Но има един на покрива. Ако нямате нищо против да летите под флага на „Озирис Интернешънъл“.

Кърт и Джо предадоха Рената на грижите на медицински екип и заедно с Едо отлетяха с хеликоптер „Газел“ с цветовете и логото на „Озирис“.

Едо беше главният пилот, Джо седеше на мястото на втория пилот, а Кърт се взираше в блестящите бели пясъци под тях. Минаваха над километри гола земя, безкрайни дюни и скални формации, които бяха прочути с неземната си красота. Две коли привлякоха погледа му, но след бърз оглед се оказаха изоставени.

По-нататък Кърт забеляза дългата тънка линия на тръбопровод, който пресичаше пустинята. Тя свършваше до сива бетонна сграда и изчезваше под пустинята като змия.

— Това е. Там, където тръбата излиза от пясъка.

Едо зави натам и спусна машината. Нямаше други коли до ниската сграда, никаква следа от делегация по посрещането.

— Изглежда изоставена — каза Джо.

— Не можем да сме сигурни — отвърна Едо. — Може да ни чакат вътре.

— Виждам хеликоптерна площадка — каза Кърт.

— Ще се приземим там.

Хеликоптерът предизвика малка пясъчна буря, когато Едо сниши към площадката, но завихреният пясък се слегна още щом перките забавиха въртенето си.

Кърт вече беше на земята и бе приклекнал с автомат в ръка, в случай че някой ги нападнеше, когато са най-уязвими. Огледа вратите и прозорците, готов да стреля, но не се появи никой.