Клайв Касслер - Тайната на фараоните

Джо и Едо скоро отидоха при него и Кърт посочи напред. Чуваше се някакво тракане, като от счупен капак по време на буря.

Тримата тръгнаха далече един от друг, за да не могат да ги повалят с един откос. Откриха врата, която зееше отворена. Тя се люлееше на вятъра и се удряше в рамката, но не можеше да се затвори, защото резето беше изтеглено.

Едо посочи към дръжката и даде знак, че ще отвори широко вратата. Кърт и Джо кимнаха.

Щом Едо отвори, Кърт и Джо насочиха оръжията си, лъчите на фенерчетата им минаха над перилата на стълбите и осветиха залата.

— Празно е — каза Джо.

Кърт влезе през вратата. Сградата беше невероятно безлична. Бетонни стени, бетонен под. Извити тръби излизаха от главната към три помпи, които приличаха на помощните помпи, за които Едо беше споменал. В другия край лежеше единственото нещо, което изглеждаше не на място.

— Погледнете.

Джо последва лъча на фенерчето на Кърт и добави и своя към него. Двете светлини озариха метална клетка и мощна подемна система.

— Прилича на асансьора в подземната пещера.

— Ние сме поне на петдесет километра оттам — каза Кърт. — Но ти си прав. Изглежда същият.

Кърт откри ключа и асансьорът оживя.

— Да стигнем до дъното на това.

Тримата се качиха в клетката и Джо натисна хлабаво закачената контролна кутия. Вратите се затвориха и те потеглиха надолу. Когато се отвориха отново, тримата бяха дълбоко под повърхността, в зала, изпълнена с още помпи и тръби.

— Тези помпи са много по-големи от онази горе — отбеляза Едо. — Повече приличат на водноелектрическата централа.

Кърт видя, че тръбите се спускат надолу в земята.

— Сигурно тук изпомпват огромно количество вода от водоносния хоризонт.

— Или сега я връщат, благодарение на теб — каза Джо.

Минаха покрай помпите, надяваха се да намерят лаборатория. Зад една врата откриха контролния панел за системата и от дисплея ставаше ясно, че помпите още връщат водата обратно, както ги бе нагласил Кърт.

— Изненадан съм, че не са ги пренасочили, преди да избягат — каза Джо.

Кърт си мислеше същото. Написа нещо на клавиатурата и се опита да въведе команда. Системата поиска парола. Той написа някакви случайни цифри и достъпът му бе отказан. Появи се прозорец със съобщение: „Системата е заключена/Нужна е парола от «Озирис»“.

— Това е отдалечена станция — каза Кърт. — Посоката на водата може да се променя само от главния контролен център. Тук няма как да отменят такава команда, освен ако някой с достатъчно власт не напише необходимата парола.

Те продължиха да оглеждат станцията.

— Погледнете — каза Джо.

Кърт отстъпи от контролния панел. Джо и Едо стояха пред запечатана врата като онези в лабораторията до погребалната камера. Панелът до нея светеше в мътно червено.

— Ето това търсим — каза той.

— Но как ще влезем? — попита Джо.

Кърт мина напред и въведе кода, който бе видял Голнър да използва в лабораторията под пирамидите. Панелът потъмня за миг и на дисплея се появи името на Брат Голнър, но вратата не се отвори. Панелът пак светна в червено.

— Добър опит — каза Джо.

— Явно той е в системата, но няма достъп тук — рече Кърт.

Докато говореше, панелът светна в зелено, вратата изсъска и бавно се отвори. Двама мъже и една жена излязоха. Бяха с лабораторни престилки. Първият мъж беше по-нисък, с рошави вежди, които стърчаха над очилата му като жив плет.

— Брад? — попита той, като се огледа.

— Опасявам се, че не е с нас — каза Кърт.

Учените се втренчиха смаяни в униформата на Едо, като бързо намериха отговор на собствения си въпрос.

— Довели сте военните.

— Защо се криете тук? — попита Едо.

Те се спогледаха и унилите им погледи показаха, че са били принудени и заплашвани, за да вършат това, което вършеха тук.

— Когато хората от станцията чуха, че сградата на „Озирис“ е нападната, станаха много нервни — каза мъжът с рошавите вежди. — Все искаха нови заповеди и информация, но не получаваха отговор. Тогава помпите започнаха да връщат водата и те не можаха да отменят това. Чуха по радиото новините за нападението. Паникьосаха се и си тръгнаха. Искаха да унищожат лабораторията, но ние се заключихме. Знаем за какво използваха работата ни. Не искахме да унищожат антидота.

— Значи го правите тук? — попита Кърт.

Мъжът кимна.

— Как се получава?

— От жабите — каза мъжът.

— Нещо в кожата им.

— Да, откъде знаете?

— Брад Голнър се опита да ми каже. Шакир го застреля, преди да ми обясни. Но и той се чувстваше като вас. Искаше да оправи нещата. И ни каза каквото знаеше, преди да умре. Каза, че кожата на жабите се опакова в запечатани контейнери и се транспортира.