Тед Деккер - Три

— Ще мога.

— Добре. Ще карам след теб, докато се прибереш у дома.

— Благодаря.

Домът му представляваше двуетажна къща, която Кевин беше купил пет години по-рано, когато навърши двайсет и три, използвайки парите от попечителския фонд, създаден от родителите му малко преди катастрофата. Един пиян шофьор се беше врязал в колата на Рут и Марк Литъл, когато Кевин беше едва на една годинка — твърдяха, че са загинали на място. Единственият им син беше оставен при бавачката му. Парите от застраховката отидоха у сестрата на Рут, Белинда Парсън, която получи пълно попечителство над Кевин и по-късно го осинови. Само с няколко драсвания с химикала на съдията Кевин престана да бъде Литъл и стана Парсън. Той нямаше никакви спомени за истинските си родители, нямаше братя или сестри, и доколкото знаеше — никаква собственост. Само попечителския фонд, който премина в негови ръце след като навърши осемнайсет години, за голямо раздразнение на леля му Белинда.

Както се оказа по-късно, парите му потрябваха чак когато стана на двайсет и три, а дотогава сумата беше нараснала на триста хиляди долара — малък подарък, който да му помогне да изгради новия си живот веднага щом установи, че има нужда от такъв. Дотогава беше наричал Белинда „майко“. Вече я наричаше своя леля. Тя беше точно това, слава богу. Леля Белинда.

Кевин вкара колата в гаража и слезе от нея. Махна с ръка на полицая, който мина край него и затвори гаражната врата. Светлината бавно отстъпваше място на здрача. Той влезе в пералното помещение, погледна към пълния с мръсно пране кош и си напомни да пусне дрехите да се извъртят преди да си легне. Единственото нещо, което искрено мразеше, беше безпорядъкът. Той бе истинският враг на разбирането, а Кевин бе живял достатъчно дълго без разбиране. Колко ли педантичен и подреден трябва да е един химик, за да разбере ДНК веригата? Колко организирана трябва да е НАСА, за да успее да разбере Луната? Само една грешка и бум !

Купчината мръсни дрехи лъхаше на безпорядък.

Кевин отиде в кухнята и остави ключовете на плота. Някой току-що ти взриви колата, а ти си мислиш за прането. Добре, а какво всъщност трябваше да направи? Да пропълзи в ъгъла и да се скрие? Беше успял да избегне смъртта — би трябвало да вдигне купон. Да вдигнем тост за живота, приятели. Изправихме се лице в лице с врага и оцеляхме след бомбения взрив до „Уол Март“.

Вземи се в ръце, моля те. Ръсиш невероятни глупости. И все пак, в светлината на случилото се преди няколко часа, той се чувстваше щастлив, че е оцелял и беше изпълнен с благодарност. Блажени са вярващите. Да, наистина, божията благодат се изсипа върху нас. Да живее Кевин.

Погледът му мина край кухненския ъгъл с кръглата дъбова маса и се устреми през панорамния прозорец, който гледаше към предния двор. Върху разкопания хълм от другата страна на улицата стърчеше неподвижно една нефтена помпа. Това беше гледката му. В днешно време само това можеше да се купи за двеста хиляди долара.

От друга страна пък все пак имаше хълм. Кевин примигна. Въоръжен с обикновен бинокъл, всеки с малко повече ум в главата си би могъл да се настани в основата на помпата и да наблюдава напълно необезпокояван как Кевин Парсън пере мръсното си бельо.

Изведнъж тръпките се появиха отново. Кевин бързо отиде до прозореца и спусна щорите. Обърна се и огледа коридора. Освен кухнята и пералното помещение, на етажа имаше още всекидневна, баня и плъзгащи се стъклени врати, които водеха до малък заден двор, обграден от бяла дървена ограда. Спалните бяха на втория етаж. От този ъгъл можеше да види задния двор през всекидневната. Напълно бе възможно Слейтър да го беше наблюдавал в продължение на месеци!

Не. Това бяха глупости. Слейтър знаеше нещо за него, нещо от миналото му — някой ненормален моторист, когото беше вбесил на магистралата. Може би дори…

Не, в никакъв случай. Ами че той тогава беше още хлапе.

Кевин избърса чело с опакото на ръката си и отиде във всекидневната. Големият кожен диван и разтегателният фотьойл гледаха към четирийсет и два инчовия телевизор с плосък екран. Ами ако Слейтър беше влизал тук ?

Той огледа стаята. Всичко си беше на мястото, прахът от холната масичка беше забърсан, килимът — изчистен с прахосмукачката, списанията бяха подредени на стойката до фотьойла. Пълен порядък. Учебникът му „Въведение във философията“ лежеше на кухненската маса. По стените бяха закачени пътнически постери с размери половин на един метър. Общо шестнайсет на брой, включително онези на втория етаж. Истанбул, Париж, Рио, Карибите и още десетина други. Някой непознат би решил, че той работи в пътническа агенция, но за Кевин постерите бяха просто врата към истинския свят, места, които щеше да посети някой ден, за да разшири хоризонта си.