Тед Деккер - Три

Да увеличи познанието си.

Дори Слейтър да беше влизал тук, това нямаше как да се разбере, без да се вземат отпечатъци. Може би Милтън трябваше да изпрати екип.

Спокойно, момче. Това е просто изолиран инцидент, не е някаква мащабна инвазия. Все още няма нужда да обръщаш къщата с главата надолу.

Той отиде до дивана и после се върна обратно. Взе дистанционното и пусна телевизора. Предпочете да прехвърля каналите на големия екран на сонито, вместо да се спре на някоя определена програма. Телевизорът беше поредният прозорец към живота — чудесен монтаж на света в цялата му красота и грозота. Което нямаше никакво значение; той беше реален.

Продължи бързо да прехвърля каналите. Футбол, готварско предаване, жена, облечена в кафява рокля, която показва как се садят мушката, реклама на „Видал Сасун“, Бъгс Бъни. Спря се на Бъгс. К’во става, докторе? Бъгс Бъни му разкриваше много повече истини за света, отколкото хората от екрана. „Ако стоиш твърде дълго в дупката, тя се превръща в твоя гробница.“ Не беше ли наистина така? Това беше проблемът на Белинда — тя все още се криеше в дупката. Премина на друг канал. Новини…

Новините. Загледа се в ефирните образи, очарован от сюрреалистичните кадри на пушещата кола. Неговата кола.

— Леле — промърмори. — Това съм аз. — Той поклати невярващо глава и разроши косата си. — Наистина съм аз. И успях да оцелея.

Кое пада, но никога не се пуква? Кое се пуква, но никога не пада? Онзи щеше пак да се обади. Нали се сещаш, че ще има и следващ път?

Кевин спря телевизора. Един психиатър многознайко веднъж му беше казал, че мозъкът му е необичаен. Резултатите от теста му за интелигентност бяха сред най-високите — никакви проблеми там. Всъщност, ако имаше някакъв проблем — а д-р Суонлист, психиатърът многознайко, определено смиташе, че няма такъв — то той беше, че умът му обработваше информацията със скорост, характерна за годните на растеж. Обикновено с възрастта синаптичната активност се забавя, което обяснява защо възрастните могат да бъдат същинска напаст зад волана. Кевин приемаше света през очите на възрастен с невинността на дете. Което, обяснено със засуканите термини от психоаналитика, всъщност нямаше никаква практическа стойност, колкото и развълнуван да беше д-р Суонлист.

Кевин погледна нагоре към втория етаж. Ами ако Слейтър се беше качвал и там?

Той тръгна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Вляво се намираше голямата спалня, вдясно — стаята за гости, която използваше като свой офис, и баня между тях. Кевин се отправи към стаята за гости, щракна копчето за осветлението и надникна вътре. Бюро с компютър, стол, няколко секции, едната с десетина учебника, а другите претъпкани с над двеста романа. Беше открил магията на литературата още в ранните си тийнейджърски години и точно тя му беше помогнала да се освободи. Нямаше по-добър начин да разбереш живота от това да го изживееш — ако не лично ти, то поне чрез живота на другите. Не четеш ли, все едно си обърнал гръб на най-блестящите умове.

Кевин огледа заглавията на книгите. Кунц, Кинг, Шекспир, Кард, Стивънсън, Пауърс — доста еклектична колекция. При скорошното си възраждане ги беше чел с ненаситна страст. Да се каже, че леля Белинда не одобрява романите, беше все едно да се каже, че океанът е мокър. По същия начин се отнасяше и към учебниците му по философия и теология.

Тук постерите по стените бяха от Етиопия, Египет, Южна Африка и Мароко. Кафяво, кафяво, зелено, кафяво. Това беше.

Затвори вратата и отиде в банята. Нищо. Мъжът в огледалото имаше кестенява коса и сини очи. На слабата светлина изглеждаха сивкави. Имаше нещо привлекателно в него, но общо взето средна хубост. Не от хората, които биват преследвани от психопати. Той изсумтя и забърза към спалнята си.

Леглото му беше оправено, вратите на гардероба затворени, щорите вдигнати. Всичко беше наред. Виждаш ли, само ти се привиждат разни работи.

Кевин въздъхна и свали ризата и панталоните си. Трийсет секунди по-късно вече се беше преоблякъл в бледосиня тениска и дънки. Трябваше да възстанови поне донякъде усещането за нормалност. Той хвърли ризата в кошчето за пране, закачи панталоните си в гардероба и тръгна към вратата.

Погледът му беше привлечен от цветно петно на нощното шкафче. Розово. Иззад нощната лампа се подаваше някаква розова панделка.

Сърцето му реагира преди ума му и се разтупка като полудяло. Той се приближи до шкафчето и се втренчи в розовата панделка за коса. Беше я виждал и преди. Можеше да се закълне, че е виждал тази панделка. Преди много години. Някога Саманта му беше подарила точно такава, и тя отдавна се беше изгубила някъде.