Тед Деккер - Три

Изведнъж тя се скри от погледа му и изчезна.

Кевин не можа да заспи. Следващата нощ не можа да устои и да не погледне отново, но момичето го нямаше. Беше изчезнало завинаги.

Поне така си мислеше.

Три дни по-късно отново лежеше в леглото си и този път беше сигурен, че поне от един час се опитва неуспешно да заспи. Майка го беше накарала да спи много дълго следобед и сега просто не чувстваше умора. Луната вече не светеше толкова ярко, но така или иначе той беше покрил прозореца с одеялото си. След известно време реши, че може да е по-добре, ако пропусне малко светлина. Току-виж успял да прилъже съзнанието си да реши, че вече е настъпило утрото и той е много изморен, защото не е могъл да спи цяла нощ.

Кевин стана, откачи вълненото одеяло и дръпна ръчката за автоматично навиване на щората.

Едно малко, кръгло личице беше залепило нос към стъклото. Той отскочи назад и се претърколи ужасен от леглото. Изправи се на крака. Тя беше там! Тук! До прозореца му! Момичето от онази нощ беше точно тук и го шпионираше!

Кевин едва не изкрещя. Момичето се усмихваше. Вдигна ръка и му махна, сякаш го беше познала и просто беше спряла да го поздрави.

Той погледна към вратата. Надяваше се, че Майка не беше чула нищо. После се обърна отново към момичето до прозореца. Тя му говореше нещо, подтикваше го да направи нещо.

Той можеше само да стои и да я зяпа вцепенен.

Непознатата му даваше знак да отвори прозореца! В никакъв случай! И без това не можеше да го направи; прозорецът беше здраво залостен.

Всъщност тя въобще не изглеждаше страшна. Дори беше доста привлекателна. Лицето й беше красиво, косата й — дълга. Защо толкова се плашеше от нея? Може би не трябваше. Лицето й изглеждаше толкова… мило.

Кевин отново погледна към вратата и после се плъзна обратно към леглото си. Тя отново му махна и този път той й махна в отговор. Тя отново посочи към прозореца, правейки някакви знаци. Той се загледа в ръцете й и изведнъж разбра. Казваше му да отлости прозореца! Погледна към единствения винт, който го придържаше към рамката и за пръв път осъзна, че би могъл да го развие. Трябваше само да намери подходящия инструмент. Една монета, може би. Намираха му се няколко.

Внезапно изпълнен с енергия от идеята, Кевин грабна една от монетките, които държеше в стара тенекиена кутия на пода и я втъкна в цепката на винта. Той се размърда. Кевин продължи да върти, докато не го измъкна навън.

Момичето подскачаше нетърпеливо и му показваше с жестове да повдигне прозореца. Кевин погледна отново към вратата и натисна рамката. Прозорецът се повдигна безшумно. Кевин коленичи на леглото си, лице в лице с момичето.

— Здрасти — прошепна тя, ухилена до уши.

— З… здрасти — отвърна той.

— Искаш ли да излезеш да си поиграем?

Да играят? Вълнението му беше заменено от страх. В къщата цареше тишина.

— Не мога да изляза.

— Разбира се, че можеш. Просто трябва да се измъкнеш през прозореца. Лесно е.

— Не ми е позволено. Аз…

— Спокойно, майка ти няма да разбере. После ще се изкатериш обратно и пак ще завиеш болта. Пък и те всички спят, нали?

— Познаваш ли майка ми?

— Всички имат майки.

Значи не я познаваше. Просто искаше да каже, че всички майки не обичат децата им да се измъкват посред нощ навън. Все едно останалите майки бяха като неговата.

— Нали? — попита тя.

— Да.

Ами ако наистина излезеше? Какво щеше да му се случи? Майка никога не му беше забранявала изрично да излиза нощем през прозореца, поне не му го беше казвала точно с тези думи.

— Не знам. Не, наистина не мога.

— Разбира се, че можеш. Аз съм момиче, ти си момче. Момичетата и момчетата играят заедно. Не знаеш ли?

Не знаеше какво да каже. Досега никога не беше играл с момиче.

— Просто скачай долу.

— Ти… сигурна ли си, че е безопасно?

Тя му протегна ръка.

— Хвани се, ще ти помогна.

Той не беше сигурен какво го подтикна да го направи; ръката му като че ли от само себе си се протегна към нейната. Пръстите му докоснаха нейните и те се оказаха топли. Досега никога не беше докосвал момичешка ръка. Странното усещане го изпълни с топло чувство, каквото не беше изпитвал досега. Пеперудки.

Десет секунди по-късно Кевин стоеше под прозореца и трепереше под ярката лунна светлина, застанал до момиче с приблизително неговия ръст.

— Ела с мен — каза момичето. Тя тръгна към оградата, повдигна една разхлабена дъска, промъкна се през процепа и му махна да я последва. Той хвърли един неспокоен поглед към прозореца и я последва.