Тед Деккер - Три

— Да.

Вече не се съмняваше, че Слейтър е бил в къщата му. Какво още знаеше?

— Преди да продължим, трябва да се погрижим за още едно нещо. Имам добри новини за теб, Кевин. — Гласът на Слейтър натежа и дишането му се учести. — Няма да си сам в тази история. Възнамерявам да въвлека още някого. Името й е Саманта. — Пауза. — Нали си спомняш Саманта? Би трябвало; тя ти се обади наскоро.

— Да.

— Харесваш я, нали, Кевин?

— Тя ми е приятелка.

— А ти нямаш много приятели.

— Не.

— Приеми Саманта като моя застраховка. Ако ме издъниш, тя умира.

— Не можеш да направиш това!

— Млъкни! Млъкни, лъжливо копеле такова! Слушай ме внимателно. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Това е обещаната малка бонус гатанка. Имаш точно трийсет минути да я разгадаеш, иначе най-добрият ти приятел ще хвръкне във въздуха.

— Какъв приятел? Мислех, че става въпрос за мен! Как въобще ще разбереш, ако успея да отгатна гатанката?

— Обади се на Саманта. Помоли я за помощ. Когато двамата съберете тъпите си глави заедно, ще успеете да я разгадаете.

— Дори не съм сигурен, че ще успея да се свържа със Саманта. Откъде ще разбереш какво ще й кажа?

От слушалката се разнесе плътният кикот на Слейтър.

— Не можеш да правиш онова, което правя аз, без да си научил триковете на занаята, момче. Имам уши и очи навсякъде. Знаеш ли, че с подходящите играчки можеш да чуваш мъж в къща от над хиляда метра? А гледането е още по-лесно. Часовникът цъка. Остават ти двайсет и девет минути и трийсет и две секунди. Предлагам ти да побързаш.

Връзката прекъсна.

— Слейтър?

Нищо. Кевин остави слушалката в гнездото й и погледна часовника си. 4:15. След трийсет минути щеше да има още една експлозия, която щеше да засегне и най-добрия му приятел, в което нямаше никакъв смисъл, защото той нямаше най-добри приятели. В живота ти е бил приятел, но смъртта разваля всичко. Никакви ченгета.

Специален агент от ФБР Дженифър Питърс вървеше бързо по коридора. Не беше усещала пулса си толкова ускорен от почти три месеца. Съобщението за бомбата в Лонг Бийч беше получено преди няколко часа, но никой не я беше уведомил. Защо? Тя зави зад ъгъла и бутна вратата на шефа на Бюрото в Лос Анджелис.

Франк Лонгмонт седеше на бюрото си, притиснал телефон към ухото си. Дори не си направи труда да я погледне. Той знаеше, нали? Проклетият хитрец умишлено беше укрил информацията от нея.

— Сър?

Франк вдигна предупредително ръка. Дженифър скръсти ръце и зачака шефа си да приключи с разговора. Едва тогава забеляза другите двама непознати агенти, които седяха до малката маса за заседания до лявата стена. Приличаха на високомерните типове от Източното крайбрежие. Очите им шареха насам-натам. Тя се извърна и успокои дишането си.

Тъмносинята й права пола имаше съвсем мъничка цепка на левия крак, но тя не можеше да се отърси от усещането, че колкото и строго, дори консервативно да беше облеклото й, често привлича мъжките погледи. Косата й беше тъмна, с дължина до раменете, а очите й имаха мек лешников цвят. Мнозина се опитваха цял живот да се сдобият с лице като нейното — симетрично, с мека кожа и хубав цвят. Нищо не помрачаваше естествената й красота. Красотата е дар , обичаше да казва баща й. Само избягвай да се перчиш с нея. Дар. Дженифър беше разбрала, че красотата често е и недостатък. Много хора и от двата пола трудно приемаха, че човек може едновременно да притежава красота и отлични постижения.

За да компенсира, тя се опита да се съсредоточи изцяло върху отличните постижения и да забрави външния вид. Умът също е дар , обичаше да казва баща й. А Господ никак не се беше поскъпил. На трийсетгодишна възраст Дженифър Питърс се смяташе за един от най-добрите криминални психолози на Западното крайбрежие.

Но накрая се оказа, че това нямаше никакво значение. Отличните й постижения не можаха да спасят брат й. Което означаваше какво? Че беше просто една красива жена, която се стремеше да изглежда повече умна, отколкото красива, но накрая излезе, че съвсем не е умна. Че е едно нищо. Едно нищо, чийто провал доведе до смъртта на брат й. А сега и едно нищо, което е пренебрегвано от шефа на Бюрото.

Франк остави телефона на бюрото и се обърна към двамата мъже до масата.

— Ще ни извините ли за момент, господа?

Двамата агенти се спогледаха, изправиха се и излязоха.

Дженифър изчака вратата да тракне зад гърбовете им и заговори.

— Защо никой не ме уведоми?