Тед Деккер - Три

Обърна се. Дали Сам беше чула за инцидента и беше пристигнала от Сакраменто? Наскоро му се беше обадила по телефона, но не беше споменала нищо за идване. За последно беше виждал приятелката си от детинство преди десет години, когато тя замина да учи в колеж, след като навърши осемнайсет. Последните няколко години беше прекарала в Ню Йорк, работейки в службите за сигурност и едва наскоро се беше преместила в Сакраменто като служител в Калифорнийското бюро за разследвания.

Но панделката беше нейна!

— Саманта? — Гласът му отекна в стаята.

Тишина. Разбира се, вече беше огледал стаята. Освен ако…

Грабна панделката, хукна към стълбите и бързо слезе долу.

— Саманта!

Точно двайсет секунди му биха достатъчни да претърси къщата и да отхвърли вероятността отдавнашната му приятелка да го е посетила и да си играе на криеница, както когато бяха деца. Освен ако не беше дошла по-рано, не беше оставила панделката и после не си беше тръгнала с намерението да му се обади по-късно. Възможно ли беше това? При други обстоятелства щеше да е чудесна изненада.

Кевин стоеше озадачен в кухнята. Ако беше оставила панделката, щеше да му остави и съобщение, бележка, все нещо.

Но бележка нямаше. Черният му телефон лежеше на кухненския плот. Получени съобщения: едно голямо червено „0“.

Ами ако Слейтър е оставил панделката? Трябваше да се обади на Милтън. Кевин прокара пръсти през косата си. Милтън щеше да научи повече за панделката, което означаваше, че трябва да му разкаже за Саманта, тоест да разкрие миналото си. А той не можеше да го направи, не и след като толкова дълго се беше крил от него.

Тишината го притискаше.

Погледна към панделката, която стискаше с трепереща ръка и бавно се отпусна върху кухненския ъгъл. Миналото. Преди толкова много време.

Той затвори очи.

Кевин беше на десет години, когато за пръв път видя красивото момиче, което живееше надолу по улицата. Това се случи година преди да се срещнат с момчето, което искаше да ги убие.

Срещата със Сам два дни след рождения му ден беше страхотен подарък. Най-хубавият. Брат му Боб, който всъщност му беше братовчед, му беше подарил йо-йо, което много му хареса, но не толкова, колкото запознанството със Саманта. Естествено, никога нямаше да го признае пред Боб. Всъщност не беше сигурен дали изобщо иска да му каже за Саманта. Това беше неговата тайна. Боб можеше да е с осем години по-голям от Кевин, но беше малко бавен в главата — и никога нямаше да се оправи.

Онази нощ имаше пълнолуние и Кевин си беше легнал в седем часа. Винаги си лягаше рано. Някой път дори преди вечеря. Но тази нощ се въртя почти цял час под завивките, без да може да заспи. Реши, че може би е твърде светло заради ярката лунна светлина, която се процеждаше през белите щори. Обичаше да му е тъмно, когато спи. Пълен мрак, за да не може да вижда дори ръката си, когато я приближи на сантиметър от носа си.

Може би ако сложи малко вестници или одеялото си върху прозореца, ще стане достатъчно тъмно.

Той се измъкна от леглото, издърпа сивото вълнено одеяло и го закачи на куките над корниза. Леле, навън беше наистина светло. Погледна към вратата на спалнята си. Майка вече си беше легнала.

Ролетната щора висеше от една монтирана кутия; зацапаното платно покриваше малкия прозорец през по-голямата част от времето. И без това през него се виждаше само задният двор. Кевин спусна одеялото и надигна единия край на щората.

Мътна светлина осветяваше праха в задния двор. Вляво се виждаше кучешката колиба — ясно, сякаш беше ден. Можеше дори да различи всяка отделна дъска от оградата около къщата. Кевин вдигна поглед към небето. Ярката луна, която светеше като крушка, му се усмихна и той й се усмихна в отговор. Леле!

Тъкмо се накани да пусне щората, когато нещо привлече погледа му. На една от дъските на оградата имаше някаква грапавина. Примигна и се взря в нея. Не, не беше грапавина! А…

Кевин пусна рязко щората. Там имаше някой, който го гледаше!

Той изпълзя от леглото си и се притисна до стената. Кой би могъл да го гледа посред нощ? Кой въобще ще иска да го гледа? Беше някакво дете, нали? Някое от съседските момчета или момичета.

Може пък да му се беше сторило, че вижда някого. Изчака няколко минути, достатъчно време, за да може човекът да си тръгне, и после събра смелост да надникне отново.

Този път надигна щората едва-едва. Още беше там! Кевин си мислеше, че сърцето му ще се пръсне от страх, но продължи да гледа. Вече не можеше да го види; щората беше спусната твърде ниско. Определено беше момиче; поне това можеше да разбере. Момиче, може би на неговата възраст, с дълга руса коса и лице, което може би беше красиво, доколкото можеше да прецени, въпреки че не го виждаше в подробности.