Тед Деккер - Три

В паркинга бяха спрели три новинарски буса. Ако Кевин разбираше правилно цялата ситуация, то значи лицето му и разбитата му кола се излъчваха на живо из целия Лос Анджелис. Над главите на събралата се тълпа кръжеше новинарски хеликоптер.

Един от криминалистите работеше старателно по изкривените останки от багажника, където очевидно беше поставена бомбата. Друг детектив вземаше отпечатъци от откъснатите врати.

Кевин разказа накратко историята си на Милтън и сега чакаше да бъде отведен в управлението. Съдейки по това как го гледаше мъжът, беше повече от сигурен, че детективът го подозира. Елементарен преглед на доказателствата щеше да изчисти името му, но го притесняваше един дребен детайл. Беше пропуснал да спомене за искането на Слейтър да признае греха си.

Какъв грях? Последното нещо, от което се нуждаеше точно сега, бе полицията да започне да рови из миналото му в търсене на някакъв грях. Грехът не беше важен. Важна бе гатанката и думите на Слейтър, че ако се обади в пресата и даде верен отговор, ще се размине с експлозията. Точно това беше казал на полицията.

От друга страна умишленото укриване на информация при разследване не беше ли също престъпление?

Мили боже, току-що някой взриви колата ми! Абсурдността на този факт отекваше в съзнанието му, заглушавайки всички мисли. Той нервно приглади косата си.

Седеше на стола, даден му от един полицай, и нервно потропваше с крак по тревата. Докато изслушваше докладите на следователите и разпитваше свидетелите, Милтън не сваляше поглед от него. Кевин отново погледна към колата, върху която работеха криминалистите. Не можеше да разбере какво биха могли да научат от останките. Той се изправи, олюлявайки се, пое си дълбоко дъх и тръгна надолу по склона към колата.

Криминалистът при багажника се оказа жена. Чернокожа, дребничка, може би от Ямайка. Тя го погледна и повдигна вежди. Хубава усмивка. Но усмивката не можеше да разкраси ужасната гледка зад гърба й.

Трудно можеше да повярва, че купчината димящ изкривен метал и пластмаса някога бе представлявала автомобил.

— Който го е направил, е имал глава на раменете си — каза тя. На баджа й беше написано името Нанси Стърлинг. Тя отново погледна към остатъците от багажника и посипа с прашец вътрешния ръб.

Кевин се прокашля.

— Можете ли да ми кажете каква с била бомбата?

— Наясно ли сте с бомбите? — попита тя.

— Не. Знам, че има динамит и C-4. Това е всичко.

— Ще разберем със сигурност едва в лабораторията, но на мен ми прилича на динамит. След като избухне, не оставя химически следи.

— Знаете ли как я е взривил?

— Все още не. С дистанционно управление или с таймер, а може би и двете, но така или иначе не разполагаме с много следи от тях. Все някога ще разберем. Винаги го правим. Вие се радвайте, че сте се отървал.

— Стига, не се шегувайте!

Той я наблюдаваше как слага лепенка върху един напрашен пръстов отпечатък, отлепя я и запечатва неясната следа върху една карта. Написа нещо върху картата, след което продължи да оглежда с фенерчето си.

— Единствените отпечатъци, които сме успели да намерим досега, са на места, където обикновено биха останали вашите. — Тя сви рамене. — Хора като него не биха проявили глупостта да работят без ръкавици, но знае ли човек. Дори най-умните все някога допускат грешка.

— Надявам се да е така. Луда работа.

— Обикновено е така. — Тя му се усмихна приятелски. — Добре ли сте?

— Нали съм жив. Надявам се повече да не се сблъсквам с него. — Гласът му потрепна.

Нанси се изправи и го погледна в очите.

— Ако това по някакъв начин ще ви успокои, ако бях на ваше място, щях да седя на тротоара, обляна в сълзи. Както ви казах, ще го пипнем; винаги ги хващаме. Ако наистина е искал да ви убие, вече да сте мъртъв. Този тип е педантичен и пресметлив. Иска ви жив. Поне аз така смятам.

Тя погледна към детектив Милтън, който разговаряше с един репортер.

— Освен това не се връзвайте на Милтън. Той е добро ченге. Може би малко самовлюбен. Случаи като този адски го стимулират.

— Защо?

— Заради общественото мнение. Да кажем, че това го вдъхновява. — Тя се усмихна. — Не се тревожете. Както вече казах, той е добър детектив.

Сякаш по команда Милтън обърна гръб на камерата и тръгна към тях.

— Да вървим, каубой. Имаш ли още работа тук, Нанси?

— Вече приключих.

— Някакви първоначални резултати?

— Ще ги имаш до половин час.

— Трябват ми сега. Искам да задам няколко въпроса на господин Парсън.