Тед Деккер - Три

— Дълга история. Предполагам, че заради странното ми минало въпросът за доброто и злото винаги ме е очаровал. Което естествено ме насочи към църквата. Моралът се превърна в нещо като мания за мен. Стигнах до извода, че бих могъл да прекарам живота си като разкривам на една малка част от света пътя към истинската доброта.

— Като противоположност на кое?

— На фалшивата реалност, която сами си създаваме. Моята достигаше до крайности, но не след дълго установих, че повечето хора живеят в свой измислен свят. Който всъщност не се различава особено от този на Белинда.

— Много си наблюдателен. — Тя се усмихна. — Понякога се чудя какви са моите заблуди. Вярата ти лична ли е?

Той сви рамене.

— Не съм сигурен. Църквата е система, носител. Не мога да кажа, че познавам лично Бог, не. Но вярата ми в него е достатъчно искрена. Без един абсолютен, морален Бог не може да съществува истински морал. Това е най-очевидният аргумент в полза на съществуването на Бог.

— Аз съм възпитана в католическата вяра — каза тя. — Но така и не успях да я разбера.

— Хм, не казвай това на отец Стронг, но аз също не я разбирам съвсем.

Седейки до него само няколко минути след изповедта му, Дженифър просто не можеше да мисли за Кевин в контекста на неговата младост. Той изглеждаше толкова нормален.

Мъжът поклати глава.

— Невероятно е. Все още не мога да повярвам, че ти разказах всичко това.

— Просто трябваше да попаднеш на подходящия човек — каза тя.

Зад тях се разнесе тропот на бягащи крака. Дженифър се обърна. Беше Галахър.

— Дженифър!

Тя се изправи и изтупа полата си.

— Имаме нова гатанка! — рече Галахър. В ръката си държеше лист от тетрадка. — Микелс намери това на предното стъкло на колата на Кевин. От Слейтър.

— Моята кола? — Кевин скочи на крака.

Дженифър взе листчето. Жълта хартия. Почеркът беше познат. Бутилката с мляко в хладилника на Кевин. Тя бързо прочете бележката.

3+3=6

Четири минаха, остават две. Знаеш, че харесвам тройките, Кевин. Времето изтича. Колко жалко. Едно просто признание щеше да свърши работа, но ти ме принуждаваш да действам.

Кой успява да избяга от затвора си, но си остава в плен?

Ще ти подскажа: не става въпрос за теб.

6 сутринта.

Кевин се хвана за главата и се извърна.

— Добре — каза Дженифър и тръгна към улицата. — Да се залавяме за работа.

Саманта беше уморена. Пакистанецът беше настоял да се срещнат в един мексикански ресторант на осем километра от града. Светлините бяха твърде приглушени, музиката беше твърде силна и помещението миришеше на застоял цигарен дим. Тя гледаше свидетеля в очите. Крис се беше заклел, че Салман ще сътрудничи и наистина беше така. Но онова, което имаше да каже не беше точно каквото искаше да чуе Сам.

— Как така знаеш, че е кама, след като не си я виждал?

— Той ми го каза. Аз имам татуировка на гърба, а той каза, че е имал съвсем същата на челото.

— Видя ли някакъв белег, или следи от обезцветяване, които могат да докажат, че е премахнал татуировката?

— Може би. Бретонът му падаше върху челото. Но това няма значение — той каза, че я е махнал и аз му повярвах.

Пакистанецът беше описал татуирания мъж изключително подробно. Салман беше шивач. Шивачите забелязват тези неща, каза той.

— И това се случи преди четири месеца, докато си бил в Ню Йорк? Видял си го пет или шест пъти за един месец в някакъв бар, наречен „Кугърс“?

— Точно това казах. Да. Можете да проверите при собственика на бара; той също ще си го спомни.

— Значи според теб този мъж, който е имал татуировка на челото и който се нарекъл Слейтър, се е намирал в Ню Йорк, докато Гатанката е убивал жертвите си в Сакраменто.

— Да, точно така. Спомням си, че гледах новините същата вечер, след като говорих със Слейтър.

Салман беше дал достатъчно подробности, за да могат показанията му да се считат за правдоподобни. Четири месеца по-рано Сам беше в Ню Йорк. Знаеше заведението, за което говореше Салман; долнопробна кръчма, посещавана често от обичайната сбирщина противни типове. Екип на ЦРУ беше заложил там капан, за да пипне един иранец, заподозрян, че е свързан с експлозиите в Египет. Мъжът се оказа невинен.

— Добре. — Тя се обърна към Стив Джулс, агентът от офиса в Хюстън, който я придружаваше. — Аз приключих. Благодаря ви за отделеното време, господин Салман. Показанията ви са безценни.

— Може пък да ви ушия един костюм — отвърна той с усмивка. — Отворих ново ателие наблизо. В Хюстън няма толкова много шивачи, както в Ню Йорк.