Тед Деккер - Три

Щрак!

Кевин се обърна рязко. Вратата се беше затворила! От вятъра ли? Да, вятърът беше…

Щрак! Светлините угаснаха.

Кевин продължаваше да стои с лице към вратата, заслепен от внезапния мрак. Направи няколко бързи стъпки, протегна ръка и се опита да напипа вратата. Кокалчетата на пръстите му се удариха в стомана. Потърси дръжката, намери я и натисна.

Вратата отказа да се отвори. Той натисна по-силно, разклати здраво дръжката нагоре-надолу. Заключено.

Добре, Кевин, запази спокойствие. Това е една от онези врати, които са заключени. Само че тя се беше отворила за Сам. Защото тя беше отвън.

Не трябваше ли да е обратното?

Той се обърна и извика:

— Сам? — Гласът му прозвуча приглушено. — Сам! — Този път думата отекна над стълбището.

Тогава се сети за таблото до стълбите. Може би оттам се пускаха други лампи? Обърна се и тръгна към стълбището, но се блъсна силно в бюрото. Изтръпна от болка и едва не изпусна пистолета. Отстъпи встрани и се затътри към таблото, където бяха ключовете за лампите.

— Саманта!

Той се блъсна в стената, намери превключвателите и ги щракна. Никакъв резултат.

Подът на горния етаж изскърца.

— Сам?

— Кевин? — Сам! Гласът й прозвуча отдалечено, някъде отзад, сякаш все още беше извън сградата.

— Сам, тук съм!

Очите му привикнаха към мрака. На горния етаж мъждукаше светлина. Кевин погледна отново към вратата, видя само мрак и започна да се изкачва по стълбите. Светлината беше слаба, може би нахлуваше през някакъв прозорец.

— Сам?

Тя не отговори.

Трябваше да намери светлина! Отново се разнесе скърцане и той се завъртя рязко, вдигайки пистолета. Беше ли дръпнал предпазителя? Притисна палец към ударника и го дръпна назад. Щрак. Спокойно, Кевин. През живота си никога не си стрелял с пистолет. Ще стреляш по някоя сянка, която може да се окаже Сам. Ами ако пистолетът изобщо не работи?

Той продължи да се изкачва с омекнали колена.

— Кевин!

Гласът на Сам се разнесе някъде вдясно отпред, със сигурност извън сградата. Той се спря по средата на стълбите, опита се да успокои дишането си, за да може да я чува по-добре, но накрая се отказа и забърза към светлината.

Тя струеше през една врата в дъното на почти незабележим коридор. Дишането му стана плитко и забързано. Нещо изтропа в коридора. Той затаи дъх. Ето го пак, стъпки. Някъде вдясно отпред. В някоя от другите стаи покрай коридора. Сам? Не, Сам все още беше навън. Мили боже, дай ми сила. В коридора се чувстваше незащитен. Какво си беше мислил, че ще се изкачи с танцови стъпки нагоре, като някой истински стрелец?

Той бързо пристъпи към очертанията на някаква врата вдясно от него. Дъските на пода изскърцаха измъчено. Отвори вратата, шмугна се в стаята и се притисна към стената.

Стъпки. Със сигурност на втория етаж имаше още някой. Възможно беше да е Сам, а гласът й да е бил изкривен от акустиката. Възможно ли беше наистина да е тя? Разбира се.

Точно така, Кевин. Това е Сам. Тя е в съседната стая и е намерила бомбата. Не, гласът й прозвуча доста отдалеч. Освен това тя не ходи така. В никакъв случай не може да е тя.

Изведнъж съвсем тихо се разнесе гласът й:

— Кевин!

Този път нямаше грешка — Сам го викаше отдолу, някъде близо до входа. Тя затропа с юмруци по стоманената врата.

— Кевин, вътре ли си?

Той отстъпи назад към вратата. Отново чу стъпките. Потропване в съседната стая.

Там имаше някой! Слейтър. Той стисна здраво пистолета. Слейтър го беше примамил вътре. Затова гатанката беше толкова лесна. Побиха го тръпки от ужас.

Сам се намираше пред входната врата. Може би щеше да успее да разбие ключалката.

Тогава се сети нещо друго. Бомбата сигурно беше програмирана да се взриви — ами ако той беше тук, когато избухнеше? Ами ако пристигнеше полиция и Слейтър взривеше бомбата по-рано от предвиденото? Но Сам нямаше да допусне полицаите да приближат склада.

Ами ако не успееше да отвори вратата?

Изпаднал в паника, Кевин се промъкна покрай стената, стигна до ъгъла и опипом се придвижи към дъното на стаята. Опря ухо до мазилката.

Дишане. Бавно и дълбоко. Не беше неговото. Тътрене на крака.

От другата страна се разнесе нисък глас:

— Кеви-и-и-ин…

Той замръзна.

— Четирийсет и шест минути… Кеви-и-и-и-ин.

Слейтър не правеше разлика между невинност и наивност. За него това бяха синоними. Всъщност нямаше такова животно като невинност. Всички са виновни. Но той не можеше да отрече, че някои са по-наивни от другите и докато наблюдаваше как Кевин се промъква по стъпалата като мишка, Слейтър си припомни колко наивен всъщност е обектът на отмъщението му.