Тед Деккер - Три

— Защо толкова много се страхуваш от ченгетата?

— Не става въпрос за това от кого се страхувам, а с кого искам да играя. — Чу се изщракване.

Линията прекъсна.

Сам стоеше неподвижно, размишлявайки. Беше се обадил на телефона в хотелската стая. Възможно ли е толкова бързо да ги открие? Или пък телефона — дали има възможност да го проследи, след като тя го беше включила? Едва ли. Тя започна да крачи напред-назад. Мисли, Сам! Мисли! Къде беше Кевин? Те трябваше да…

— Сам? — Иззад вратата се чу приглушеният глас на Кевин. Той почука.

Тя изтича до вратата. Отвори я.

— Той се обади — каза тя.

— Слейтър ли? — Лицето му пребледня.

— Да.

Кевин влезе вътре с кутийка „Севън ъп“ в ръка.

— Какво ти каза?

— Нова загадка. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? И някакви числа. 36933. — Досети се за най-очевидния отговор, изтича до тоалетната масичка и грабна телефонния указател.

— Обади се на Дженифър.

— С колко време разполагаме?

— Деветдесет минути. Тройки. Този тип е обсебен от тройките и техните прогресии. Обади й се!

Кевин остави кутийката на масата, грабна телефона си и набра номера й. Разказа й набързо какво се беше случило.

— По хотелския телефон — рече той.

— Не, после ми се обади по мобилния — поправи го Сам.

— После й се обадил по мобилния — повтори Кевин.

Сам отвори картата в телефонния указател и прегледа улиците. Трийсет и трета. Кварталът със складовете.

— Никакви ченгета. Напомни й да не допуска никакви ченгета. Ако тя има някакви идеи, нека действа, но да не допуска останалите. Той беше категоричен.

Тя затвори очи и си пое дълбоко дъх. Това беше единственият отговор, който имаше смисъл. Но защо Слейтър беше избрал толкова лесна гатанка?

Тя погледна към Кевин.

— Кажи на Дженифър, че съм грешала за Слейтър. Ти беше в стаята, когато той се обади.

Кевин я погледна, вдигна вежда, предаде съобщението, изслуша отговора и се обърна към Сам.

— Тя каза, че идва насам. Не ходи никъде.

Само Дженифър би могла да знае точно къде се намират. Сигурно беше проследила номера, когато Сам й се обади от хотелската стая. Но как бе успял Слейтър да ги намери толкова бързо?

Сам пристъпи напред и взе телефона от ръката на Кевин.

— Не си прави труда да идваш дотук, Дженифър. Няма да ни завариш. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя веднага щом открием нещо.

— Как ще ви помогне бягството? Искам да доведеш Кевин при мен, за да мога да работя с него. Чуваш ли ме?

— Чух те. Времето ни изтече. Мисли над гатанката. Ще ти се обадя.

— Сам…

Тя затвори. Трябваше да обмисли добре всичко.

— Добре, Кевин. Да помислим. Слейтър си пада по тройките; това вече го разбрахме. Освен това си пада по прогресиите. Можа следваща цел е по-голяма от предишната. Дава ти три минути, после трийсет, след това шейсет, а сега — деветдесет. И числото 36933. 369 представлява естествена прогресия, но не и 33. Освен ако не е част от 369. Според мен имаме адрес: Трийсет и трета улица, номер 369. Това е кварталът със складовете в Лонг Бийч, на около десет мили оттук. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Празен склад.

— Това ли е?

— Освен ако не ти хрумва нещо по-добро. Противоположности, забрави ли? Всичките му гатанки включват противоположности. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Нощ и зора. Автобуси, които се движат в кръг. Склад, който трябва да съхранява неща, но е празен.

— Може би.

Няколко секунди останаха загледани един в друг. Нямаха друг избор. Тя хвана ръката му.

— Хайде, да вървим.

Складът, номериран 369 на Трийсет и трета улица, се намираше сред десетките други в северната част на Лонг Бийч. Всички бяха от еднаква гофрирана ламарина, имаха по два етажа и номерата на всички бяха написани с големи черни цифри над вратите им. Стените на повечето бяха изтрити и имаха сивкав цвят. Номер 369 беше сянка на някогашния склад. Нямаше табела с името на наемателя му. Изглеждаше празен.

Кевин намали и погледна през прозореца на колата към неясните очертания на сградата. Тротоарите бяха покрити с прах. Край еднокрилата врата до площадката за разтоварване се въргаляше избеляла двулитрова пластмасова бутилка „Маунтин вю“.

Той спря колата на трийсетина метра от ъгъла и освободи от скорост. Оттук се чуваха различни звуци — мъркането на двигателя, климатикът, който духаше в краката им, туптенето в гърдите му. Всичките му се струваха твърде силни.