Тед Деккер - Три

— Галахър!

Мъжът се спря пред вратата в дъното на стаята. Тя му махна да се върне.

— Какво има?

— Намерихме Кевин.

Галахър се изпъна.

— Къде?

— Палос Вердес. Добре е.

— Да се обадя ли на Милтън?

Той беше последният човек, когото би искала да замесва в това. Но заповедите си бяха заповеди, нали? Поне нямаше да се наложи лично да говори с него. Тя записа информацията в бележника си, откъсна листа и го подаде на Галахър.

— Дай му го. Кажи му, че съм заета.

Така си беше. Твърде заета да разплита възлите в душата си, които отказваха да се развържат.

Те седяха на леглото, бяха в задънена улица. Кевин криеше нещо; поне това можа да разбере Сам, след като поговори с него. Петък вечер. Лъжите му ставаха все по-очебийни, но колкото и да се опитваше, не можа да измъкне истината от него. Историята му, че просто отишъл да се поразходи в стария си квартал, за да помисли на спокойствие, й се струваше просто невероятна. Вярно, че предвид обстоятелствата подобно поведение би било оправдано. Но тя познаваше Кевин прекалено добре; можеше да разчете всичко в тези ясни сини очи, а сега те отбягваха нейните. Нещо го притесняваше.

— Добре, Кевин, но въпреки това аз продължавам да си мисля, че не ми казваш всичко. След два часа трябва да се кача на самолета. С малко повече късмет Слейтър ще отдели поне ден за празнуването на малката му вчерашна победа. А Бог вижда, че ние се нуждаем от повече време.

— Кога ще се върнеш?

— Утре сутринта. — Тя стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата. — Доближаваме го, Кевин. По петите му сме; усещам го.

— Иска ми се да не ходиш.

Сам се обърна към него.

— Дженифър ще дойде скоро. Ще иска да поговори с теб.

Той погледна към прозореца.

— Да.

Под очите му се бяха образували тъмни кръгове. Изглеждаше ужасно объркан.

— Имам нужда от едно питие — каза той. — Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Нали няма пак да избягаш?

Той се усмихна.

— Стига де. Вече съм тук, нали?

— Да, тук си. Връщай се по-бързо.

Той отвори входната врата.

Бежовият телефон на нощното шкафче иззвъня пронизително. Тя погледна към часовника, който стоеше до него — три следобед. Трябваше вече да са напуснали стаята.

— Върви — каза тя на Кевин. — Сигурно звънят от рецепцията.

Кевин излезе и тя вдигна телефона.

— Ало?

— Здравей, Саманта.

Слейтър! Тя се обърна рязко към вратата. Значи Кевин не може да е Слейтър! Той беше в стаята, когато убиецът позвъни.

— Кевин! — Той беше изчезнал.

— Не е Кевин. Аз съм другият ти любовник, скъпа.

Откъде беше намерил Слейтър номера й? Единственият човек, който знаеше къде се намират, беше Дженифър. Дженифър…

— Те искат гласа ми, Саманта. И аз съм готов да им го дам. Включи ли мобилния телефон, или още продължаваш играта на котка и мишка?

— Включен е.

Връзката прекъсна. Мобилният телефон на Слейтър иззвъня. Тя го грабна и го включи.

— Така е по-добре, не мислиш ли? Играта няма да трае вечно; защо междувременно не я направим по-интересна?

Това беше първият път, когато чуваше гласа му. Нисък и дрезгав.

— Че какво й е хубавото на игра, която не можеш да изгубиш? — попита тя. — Така не доказваш нищо.

— О, но аз мога да загубя, Сам. И фактът, че още съм в играта, доказва, че съм по-умен от теб. — Накъсано дишане. — На времето само едно стъкло ме делеше от това да те убия. Този път няма да се проваля.

Момчето. Тя се обърна и седна на леглото.

— Значи наистина си ти.

— Знаеш ли защо искам да те убия?

— Не. — Накарай го да говори. — Кажи ми.

— Защото всички мили хора заслужават да умрат. Особено красивите с ясни сини очи. Презирам красотата почти толкова много, колкото презирам и милите малки момченца. Не съм сигурен кое мразя повече, теб или онзи малоумник, твоя любовник.

— Повръща ми се от теб! — каза Саманта. — Целиш се в невинността, защото си твърде глупав, за да осъзнаеш, че тя е много по-пленителна от злото.

Мълчание. Само тежко дишане. Беше улучила болното му място.

— Кевин си призна, както искаше — каза тя. — Разказа на целия свят за онази нощ. Но ти не можеш да спазваш собствените си правила, нали?

— Да, разбира се. Момчето. Аз ли съм това? Може би да, може би не. Кевин все още не е изповядал греха си. Дори не е намекнал за него. Мисля, че тайната е твърде мрачна, дори и за него.

— Какво? Какъв грях?

Той се изкиска.

— Грехът, Саманта. Грехът. Време е за гатанки. Кое иска да бъде напълнено, но винаги ще си остане празно? Ще ти подскажа: не е главата ти. Има си и номер: 36933. Имаш деветдесет минути, преди да пусна фойерверките. И моля те, не забравяй, никакви ченгета.