Тед Деккер - Три

Обърна се към Сам, която гледаше с търсещи очи към сградата.

— И сега какво?

Трябваше да си вземе пистолета от багажника, ето какво. Не защото смяташе, че Слейтър може да е тук, а защото нямаше намерение да ходи никъде без новата си придобивка.

— Сега ще влезем вътре — каза тя. — Сградата би трябвало да има задна врата, освен ако противопожарните правила не са съществували преди двайсет години.

— Ти мини отзад — каза Кевин. — Аз ще вляза отпред.

Сам повдигна вежда.

— Мисля, че ти трябва да изчакаш тук.

— Не. Влизам с теб.

— Наистина не смятам, че…

— Не мога просто да си седя като някой глупак, Сам! — Самият той се изненада от агресията в тона си. — Трябва да направя нещо.

Тя отново погледна към сграда номер 369 на Трийсет и трета улица. Времето течеше. Шейсет и две минути. С обратната страна на ръката си Кевин избърса струйката пот, която се стичаше по слепоочието му.

— Нещо не ми се струва както трябва — каза Сам.

— Твърде е лесно.

Тя не отвърна нищо.

— Нямаме ключ — как ще влезем? — попита той.

— Зависи. Влизането вътре не е проблем. Ами ако е сложил бомби на вратите?

— Играта не е такава — рече Кевин. — Той каза деветдесет минути. Няма ли да спази собствените си правила?

Тя кимна.

— Досега ги спазваше. Взриви автобуса малко по-рано, но само защото ние нарушихме правилата. Но въпреки това нещо ми се струва нередно. — Тя отвори вратата си. — Добре, да видим какво имаме тук.

Кевин също излезе и тръгна след нея към склада. Доколкото можеше да види, улицата беше пуста. Топъл следобеден бриз вдигаше праха по тротоара и го завихряше в малка фунийка на четири-пет метра от него. Пластмасовата бутилка „Маунтин вю“ се блъсна леко в предната врата. Някъде изграчи врана. Ако Дженифър беше разгадала гатанката, поне нямаше да направи грешката да се обади на ченгетата. Двамата стигнаха до стоманена врата с ръждясала ключалка.

— Та как точно ще влезем? — прошепна Кевин.

Сам подритна пластмасовата бутилка встрани, хвана бравата и я натисна. Вратата се отвори със скърцане.

— Ето как.

Двамата се спогледаха. Сам провря глава през тъмния процеп, огледа се набързо и се дръпна назад.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

— Имам ли друг избор?

— Мога да вляза сама.

Кевин погледна към тъмния процеп и присви очи. Мрак. Пистолетът му все още си беше в багажника.

— Добре, аз ще мина отзад да видя какво имаме там — каза Сам. — Изчакай да ти дам сигнал. Когато влезеш, намери ключа за лампите и ги светни, но не пипай друго. Огледай се за нещо необичайно. Може да е куфар, кутия, нещо, което не е покрито с прах. Аз ще вървя в тъмното за всеки случай, ако вътре има някой. Малко вероятно е, но по-добре да вземем мерки. Ясно ли е?

— Да. — Кевин не беше сигурен колко му е ясно. Мислите му все още бяха при пистолета в багажника.

— Бъди внимателен. — Тя се приближи до ъгъла на сградата, огледа се и бързо тръгна към задната й част.

Кевин изтича на пръсти до колата. Намери пистолета там, където го беше скрил, под постелката, зад резервната гума. Затъкна го под колана си, затвори багажника колкото се може по-тихо и бързо се върна при склада.

Дръжката на пистолета стърчеше пред корема му като черен рог. Той издърпа ризата си, пусна я отгоре и я приглади колкото можа.

В склада цареше пълен мрак. Все още нямаше сигнал от Сам. Кевин надникна вътре и се опита да види нещо в гъстата тъмнина. Протегна ръка и опипа стената за ключа. Пръстите му докоснаха някаква хладна метална кутия, от която стърчеше пластмасов прекъсвач. Щракна го.

Разнесе се силно жужене. Ярка светлина заля склада. Той бръкна в колана си и измъкна пистолета. Не се забелязваше никакво движение.

Кевин се огледа отново. Празно фоайе с рецепция. Много прах. Силна миризма на мухлясали килими подразни обонянието му. Но не намираше нищо, което да прилича на бомба. Зад приемната се виждаха стълби, които водеха към втория етаж. Офиси. На стената до тях беше монтирано табло с превключватели. Точно през средата на стълбището се забелязваха някакви следи. Отпечатъци от стъпки.

Той инстинктивно се дръпна назад. Слейтър! Сигурно беше той. Сам беше права; това беше мястото!

Тя все още не му даваше сигнал. Освен ако не му е извикала, а той да не я беше чул. При толкова много стени всичко беше възможно.

Кевин затаи дъх и се шмугна през вратата. За момент застана неподвижно, след което тръгна на пръсти към рецепцията. Бомбата можеше да бъде поставена зад бюрото. Но не, стъпките водеха нагоре…