Тед Деккер - Три

И защо просто не му кажеше за какво става дума? Лонг Бийч беше тероризиран от човека, когото медиите наричаха Гатанката, а Сам се отплесваше към някакъв друг град. В това нямаше никакъв смисъл.

Някаква черна кола сви по улицата и тръгна към него. Дженифър.

Заедно с нея слязоха и двама агенти, единият с изваден пистолет, и двамата с фенерчета в ръце. Дженифър бързо им нареди нещо; единият заобиколи сградата отзад, другият тръгна към входната врата, която все още зееше отворена и с разбита каса. Сам я беше разбила с крик.

Дженифър се приближи до него, облечена в син костюм и развяваща се от топлия бриз коса.

— Добре ли си? — попита тя, преминавайки на „ти“. После погледна към склада и за един кратък миг Кевин си помисли, че го е попитала просто от учтивост — интересът й всъщност беше насочен към онова, което се криеше зад вратата. Новото местопрестъпление. Както всички останали, и тя обичаше местопрестъпленията. Така и трябваше — местопрестъплението щеше да ги отведе до престъпника, който в случая беше Слейтър.

Тя отново се обърна към него.

— Добре съм, предполагам — отвърна той.

Тя се приближи и го погледна в очите.

— Мислех, че се разбираме добре.

Той прокара пръсти през косата си.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че сме на една и съща страна. Имам предвид да ми казваш всичко, или може би вчерашният ни разговор те е оставил с други впечатления?

Той изведнъж се почувства като глупав ученик, изправен пред директора в кабинета му.

— Разбира се, че сме на една и съща страна.

— Тогава ми обещай, че ще останеш жив. Няма да изчезваш никъде, освен ако не се договорим да го направиш. Всъщност няма да правиш нищо , освен ако не се разберем за това предварително. Не мога да се справя без теб и определено не ми се иска да изпълняваш нарежданията на някой друг.

Кевин почувства необяснима мъка. Усети бучка в гърлото си, сякаш всеки момент щеше да заплаче точно там, пред нея. Отново. Няма такова унижение.

— Съжалявам. Сам ме посъветва…

— Не ме интересува какво ти е казала Сам. Ти си моя отговорност, не нейна. Бог ми е свидетел, че имам нужда от помощ, но ти ще слушаш мен, а не Сам. Независимо чия е идеята, ще говориш първо с мен. Ясно ли е?

— Да.

Тя въздъхна и затвори за миг очи.

— И така, какво те посъветва Сам?

— Да правя каквото ми кажеш.

Дженифър примигна.

— Права е. — Тя погледна към склада. — Аз също искам да пипна този негодник. А ти си най-добрият ни шанс… — Гласът й секна.

— Знам. Имате нужда от мен, за да го хванете. На кого му пука какво ще се случи с Кевин, след като измъкнем от него всичко, от което се нуждаем, нали така?

Тя то гледаше втренчено; той не беше сигурен дали е ядосана, или смутена. Лицето й омекна.

— Не, не е така. Съжалявам, че трябва да преживееш този ад, Кевин. Не мога да разбера защо невинните хора трябва да страдат и колкото и да се опитвам, не мога да променя това. — Тя го погледна в очите. — Не исках да се държа толкова рязко. Просто… Няма да му позволя да се добере до теб. Той уби брат ми, забрави ли? Изгубих Рой, но няма да изгубя теб.

Изведнъж Кевин разбра. Това обясняваше гнева й. Както и някои други неща.

— И да, всъщност наистина имам нужда от теб — каза тя. — Ти си единствената ни надежда да разгадаем този ненормален тип, който върви по петите ти.

Кевин се чувстваше вече по-скоро като някой несръчен първокурсник, отколкото като ученик, извикан при директора. Колко глупаво, Кевин. Глупаво, глупаво.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Извинението е прието. Само недей да бягаш отново, става ли?

— Обещавам. — Той вдигна глава и забеляза в очите й същия онзи странен поглед, който беше виждал понякога в очите на Сам. Някаква смесица от загриженост и съпричастие. Глупав, глупав Кевин.

Дженифър наведе поглед и въздъхна дълбоко.

— И така. Ти го видя.

Той кимна.

Тя погледна към вратата.

— Той прогресира.

— Прогресира ли?

— Иска повече. Повече контакти, повече опасности. Развръзка.

— А защо просто не дойде при мен и не ме попита онова, което го интересува?

Тя протегна ръката си, в която държеше фенерче.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Ще изчакаме хората ми да излязат — не искам да унищожа някоя улика. Знам, че си изтощен, но колкото по-бързо науча как е протекло всичко, толкова по-големи са шансовете ни да използваме получената информация.

Той кимна.

— Уведомихте ли полицията?

— Още не. Милтън като че ли не може да си държи устата затворена. Разбере ли, че сме те намерили, веднага ще се раздрънка пред медиите. Що се отнася до тях, нищо не се е случило. И без това всички сме напрегнати.