Тед Деккер - Три

Попадна в нещо като коридор, образуван от купчини вестници, които стигаха до тавана, оставяйки проход, през който можеше да мине само някой слаб мъж. От края на импровизирания коридор надничаха двама души — Боб и още един мъж — протегнали вратове, за да я видят по-добре.

Дженифър влезе вътре и затвори вратата зад гърба си. Белинда бързо прошепна нещо на двамата мъже и те се изпокриха като мишки. Посивелият килим беше толкова протрит, че се виждаха дъските на дюшемето. До купчината от дясната страна на Дженифър се подаваше някакъв вестник и тя успя да прочете заглавието му. Лондон Хералд. 24 юни, 1972. На повече от трийсет години.

— Задавай въпросите си — сопна й се Белинда от края на коридора.

Дженифър тръгна към нея със замаяна глава. Защо трупаха всички тези вестници на такива спретнати купчинки? Картината, която се беше разкрила пред погледа й, придаваше съвсем ново значение на думата ексцентричност . Що за жена би направила нещо такова?

Леля Белинда беше облечена с бяла рокля, обувки на високи токчета и носеше толкова много бижута, че щяха да стигнат за потопяването на един боен кораб. Зад нея, осветен от прозореца, който гледаше към задния двор, стоеше Юджийн, обут с жокейски ботуши и облечен в нещо, наподобяващо жокейска униформа. Боб носеше къси карирани голф панталони, под които се подаваха краищата на високи до коленете чорапи. Тениската му с якичка подчертаваше слабото му тяло.

От коридора се стигаше до нещо, което очевидно бе всекидневната, но тя също бе задръстена от купчини хартия, високи до тавана. Вестниците се смесваха с книги и списания, тук-таме по някоя картонена кутия. Между две от купчините имаше отвор от около метър, през който проникваше светлина — там някога бе имало прозорец. Въпреки неразборията, в стаята цареше някакъв странен ред, като в птиче гнездо. Купчините хартия бяха подредени на няколко реда, като оставаше достатъчно място за старите викториански мебели, сбутани в средата на стаята между по-малки купчини хартия, които явно се намираха в процес на сортиране.

Вдясно от Дженифър имаше малка кухненска маса, върху която бяха натрупани чинии, някои чисти, но повечето мръсни. Единият от столовете беше затрупан от празни кутии за полуготова храна. Те бяха нарязани на парчета с ножица, която лежеше отгоре им.

— Ще ми задаваш ли въпросите си?

— Аз… съжалявам, но просто не очаквах да видя това. Какво правите тук?

— Тук живеем. Какво си мислиш, че правим?

— Харесвате вестници. — Тя забеляза, че всъщност това не бяха цели броеве, а части и изрезки от вестници, категоризирани според темата на плаката, закачен върху купчината. Хора. Свят. Храна. Игри. Религия.

Боб се появи от ъгълчето в кухнята, където се беше притаил.

— Ти обичаш ли да играеш? — В ръката си държеше стар „Гейм бой“, черно-бял първобитен модел. — Това е моят компютър.

— Тихо, Боби, миличък — каза Белинда. — Върви си в стаята да си четеш книжките.

— Това е истински компютър.

— Сигурна съм, че дамата не се интересува от него. Тя не е от нашия свят. Върви си в стаята.

— Красива е, мамо.

— Тя е куче! Обичаш ли кучешките косми, Боби? Ако си играеш с нея, целият ще се олепиш с кучешки косми. Това ли искаш?

Очите на Боб се разшириха.

— Кучето си отиде.

— Да, тя ще си отиде. Сега си върви в стаята да поспиш.

Момчето се обърна и си тръгна.

— Какво трябва да кажеш? — попита Юджийн.

Боб се обърна и леко се поклони на Белинда.

— Благодаря, принцесо. — Той се ухили, излезе бързо от кухнята и се затътри по другия коридор, задръстен с книги.

— Извинявай, но нали знаеш какви са децата — каза Белинда. — Главите им са пълни с глупости. Разбират само определени неща.

— Имаш ли нещо против да седнем?

— Юджийн, донеси стол на гостенката ни.

— Да, принцесо. — Той грабна два стола от масата, остави единия до Дженифър, а другия поднесе на Белинда, задържайки го, докато тя сяда. След това леко наведе глава с уважение, като някой иконом от осемнайсети век. Дженифър ги наблюдаваше. Те си бяха създали свой свят от вестниците и останалите джунджурии, който беше оформен така, че да подхожда на живота им.

— Благодаря ти.

— Моля, мадам — каза Юджийн и отново наведе глава.

И друг път беше чувала за възрастни хора, които създаваха свой свят и го пазеха — повечето хора се вкопчваха в някаква илюзия, която откриваха или в развлеченията, или в религията, или просто в някакъв измислен от тях начин на живот. У всеки човек линията между реалността и фантазията в определен момент започваше да се размива — и това беше типичен случай.