Тед Деккер - Три

Продължи да върви след мъжа до вратата на къщата му.

— Чакай тук. — Той остави Кевин да го чака с ръце в джобовете.

Трийсет секунди по-късно се върна с нещо, увито в стара бяла тениска.

— Дай ми парите.

— Какво е това?

— Трийсет и осми калибър. Почистен и зареден. — Биф огледа улицата. — Струва шест стотака, но днес извади късмет. Трябват ми пари в брой.

Кевин извади портфейла си с трепереща ръка, подаде съдържанието му на мъжа и взе вързопчето. Къде да го сложи? Не можеше просто ей така да тръгне по улицата с пакет, на който с големи букви пише пистолет . Опита се да го напъха в колана си — беше доста обемист.

Мъжът приключи с броенето и забеляза дилемата на Кевин. Ухили се.

— Леле, ама ти си голяма работа. Дай ми тениската.

Кевин разви лъскавия сребрист пистолет с черна дръжка. Хвана го с два пръста и подаде тениската на мъжа.

Той погледна пистолета и се ухили.

— Какво си мислиш, че държиш там? Бисквитка? Я го хвани като мъж!

Кевин стисна здраво пистолета.

— Пъхни го в колана. Спусни ризата си отгоре.

Кевин пъхна студеното стоманено дуло под колана и го покри с ризата. Пак си личеше твърде много.

— За още една стотачка ще ти покажа как да дръпнеш спусъка. — Ново ухилване.

— Не, благодаря.

Той се обърни и тръгни по тротоара. Имаше пистолет. Нямаше никаква представа какво, за бога, щеше да прави с него. Но имаше пистолет. Сега вече можеше и да се помоли.

Господи, помогни ми.

Бейкър стрийт. За втори път през последните два дни Дженифър минаваше с колата си по тясната уличка с брястовете. От нея не можеха да се видят складовете, където бяха намерили кървавите петна — те бяха втората редица сгради. Тя си представи малкото момче, което прекосява тичешком улицата и се устремява към скупчените складове, следвано по петите от побойника. Кевин и момчето.

— Какво има тук, че толкова искаш да го скриеш, Кевин? — измърмори тя. — А? — Отляво изникна бялата къща с безупречен вид и блестящият бежов плимут, паркиран на алеята. — Какво ти е причинила леля Белинда?

Дженифър паркира колата си на улицата и тръгна към портичката. Листата на дърветата зашумоляха от лекия бриз. Зелената морава изглеждаше наскоро окосена. Едва когато стъпи на верандата, тя установи, че червените рози в цветните лехи са имитация. Всъщност всички цветя бяха изкуствени. Изглежда, леля Белинда беше прекалено голяма чистница, за да си цапа ръцете с пръст. Всичко в къщата изглеждаше идеално.

Тя натисна звънеца и отстъпи назад. Пердето на съседния прозорец помръдна и оттам надникна мъж на средна възраст с ниско подстригана коса. Боб. Умствено изостаналия братовчед на Кевин. Той се втренчи в нея, усмихна се и изчезна. Нищо не се случи.

Дженифър отново позвъни. Какво правеха вътре? Боб я беше видял…

Вратата се открехна и зад нея се подаде старо, силно гримирано, съсухрено лице.

— Какво искате?

Дженифър показа значката си.

— Агент Питърс, ФБР. Питах се дали мога да вляза и да ви задам няколко въпроса?

— Определено не.

— Само няколко…

— Имате ли заповед за обиск?

— Не. Не мислех, че ще ми е нужна.

— Всички правим грешки, скъпа. Върни се със заповед за обиск. — Жената тръгна да затваря вратата.

— Предполагам, че вие сте Белинда?

Тя се спря.

— Да. И какво от това?

— Ще се върна, Белинда, и ще водя полицията с мен. Ще преобърнем къщата с краката нагоре. Това ли искаш?

Белинда се поколеба. Миглите й трепнаха няколко пъти. Яркото червило на устните й проблесна. Тя миришеше твърде силно на пудра.

— Какво искаш? — попита отново Белинда.

— Казах ти вече. Само няколко въпроса.

— Питай тогава. — Тя не понечи да отвори вратата.

Жената просто си плачеше за един добър урок.

— Мисля, че не ме разбра. Когато се върна след час, с мен ще има десетина униформени полицаи. Ще носим пистолети и микрофони. Ако трябва, ще те претърсим на голо.

Белинда просто я гледаше.

— Другият вариант е да ме пуснеш вътре, само мен. Наясно ли си, че синът ти Кевин е в беда?

— Не съм изненадана. Казах му, че ако се махне оттук, ще я загази здраво.

— По всичко личи, че предупреждението ти е било правилно.

Жената не помръдна от мястото си.

Дженифър кимна и отстъпи назад.

— Добре. Ще се върна.

— И няма да пипаш нищо?

— Нищичко. — Тя вдигна ръце.

— Добре. Не обичам хората да ни безпокоят, нали разбираш?

— Разбирам.

Белинда влезе навътре и Дженифър бутна вратата. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед вътре, за да се изпари всичкото й разбиране.