Тед Деккер - Три

Дженифър се обади на дежурния агент и както очакваше, не научи нищо ново. Реши да се обади на декана няколко минути по-рано.

Доктор Джон Франсис живееше в стара тухлена къща в покрайнините на Лонг Бийч, на две пресечки западно от Лос Аламитос. Тя знаеше, че е вдовец с два доктората — по психология и по философия — който от двайсет и три години живееше в тази къща. Освен това знаеше, че мъжът е взел Кевин под своя опека в семинарията. И че обича да кара бързо, съдейки по черното Порше 911, паркирано в алеята пред къщата му.

Пет минути след като спря пред дома му, Дженифър седеше в уютната всекидневна и се наслаждаваше на тихите звуци на Бах, отпуснала чаша зелен чай в скута си. Доктор Франсис седеше с кръстосани крака в кресло срещу нея и се усмихваше непринудено. Той беше потресен от новините за своя студент, но не го показваше по никакъв начин. Професорът притежаваше едно от онези лица, от които, независимо от случващото се, просто струеше божията доброта.

— Доколко познавате Кевин? — попита тя.

— Доста добре, като за студент. Но трябва да ме разберете, това не ми дава правото да коментирам миналото му.

— Миналото му. Ще се върнем и на него. Предвид всичко онова, което се излъчва от медиите, човек би си помислил, че тук просто става въпрос за отмъщение, но според мен нещата са доста по-сложни. Мисля, че човекът, който преследва Кевин, вижда какъв е животът му сега и това го вбесява. Тук ще ми е нужна вашата помощ. Останала съм с впечатлението, че Кевин е доста тих човек. Няма много приятели. Всъщност той очевидно смята вас за най-добрия си приятел — може би единственият, като изключим Сам.

— Сам? Имате предвид приятелката му от детинство Саманта? Да, говорил ми е за нея. Като че ли е доста привързан към това момиче.

— Разкажете ми за него.

— Търсите нещо от сегашния му живот, което би могло да предизвика гняв у някой човек от миналото му?

Тя се усмихна. В него беше заговорил психологът.

— Точно така.

— И ако Кевин не направи признанието си, както всъщност постъпи, онзи ще го накара да си плати.

— В общи линии е така.

— Но признанието му не постигна целта си. Сега вие сте решили да се заровите по-надълбоко в търсене на нещо, което дразни този Слейтър.

Тя кимна. Доктор Франсис схващаше бързо. Реши да бъде напълно откровена с него.

— На пръв поглед всичко изглежда ясно. Имаме студент, увлечен по религията. Оказва се, че миналото му е пълно със загадки и убийство. Някой се дразни от това противоречие.

— В миналото на всички ни има загадки и убийство — каза доктор Франсис.

Доста интересен начин за изразяване.

— Всъщност това е един от аспектите на човека, който двамата с Кевин сме обсъждали.

— Така ли?

— Това е едно от първите неща, които забелязва интелигентен човек като Кевин, който е открил църквата сравнително късно в живота си. Между теологията на църквата и начина, по който живеем ние, които сме свързани с нея, има значително несъответствие.

— Лицемерие.

— Да, това е едно от лицата му. Лицемерие. Да кажеш едно, а да правиш друго. Да се обучаваш за свещеник, прикривайки пристрастеността си към кокаина, например. Но това се разчува и предизвиква скандал. Само че някои по-зловещи черти остават скрити. Точно те интересуват Кевин. Всъщност той е доста проницателен.

— Не съм сигурна дали разбирам. Кое остава скрито?

— Злото, което се крие във всички нас — отвърна професорът. — Не елементарното лицемерие, а измамата. Ние дори не осъзнаваме, че греховете, които извършваме ежедневно, всъщност са грехове. Искрено вярваме, че сме чисти, а същевременно сме пропити с грях.

Тя погледна към усмихнатото му лице, поразена от простотата на разсъжденията му.

— Свещеник се противопоставя на неморалното прелюбодеяние, но същевременно таи в себе си гняв към третия енориаш отляво, защото три месеца по-рано човекът е оспорил една от доктрините му. Нима гневът не е такова зло като прелюбодеянието? Или някоя жена, която презира мъжа от другата страна на пътечката заради любовта му към чашката, а самата тя обича да злослови за него след службата. Нима злословието не е също такова зло, колкото всеки друг порок? А най-вредното и в двата случая е, че нито мъжът, който таи гняв в себе си, нито жената, която злослови, разбират злото в собствените си действия. Тези грехове остават скрити. Това е истинският тумор в църквата.

— Като че ли това е туморът на нашето общество.

— Точно така. Макар да прави всичко възможно да остане скрит в църквата, където е оставен да се разраства на спокойствие в мрака. Някога задавали ли сте си въпроса защо разводите, лакомията и практически всички плодове на греха са също толкова разпространени в църквата, колкото и в цялото общество?