Тед Деккер - Три

Някой трябва да напише комикс за него.

Слейтър става от стола си. Повече от час е гледал напуканата стена, без да помръдва от мястото си. Намира това за обаятелно. Тъмнината винаги е обаятелна. Той никога не може да бъде сигурен какво точно гледа, за разлика от листа бяла хартия, който може да те очарова само когато сложиш до него черен химикал.

Навън е светло — знае го заради светлината, която прониква през малката пукнатина в ъгъла. Саманта е взела Кевин и двамата са се скрили. Което означава, че след всичките тези месеци тя е научила нещо ново.

Слейтър си тананика тихо, докато се приближава до малката тоалетна масичка. Тайната на Тъмния субект е въобще да не изглеждаш като тъмен субект. Точно по тази причина целият свят се зазяпва по глупавите тийнейджъри с халки на носовете, които изглеждат като идиоти. Все едно цял ден да се разхождаш из училище гол до кръста и да правиш културистки пози като Чарлз Атлас. Моля ви се. Толкова крещящо. Толкова глупаво. Толкова отегчително.

А сега и тия приказки за ангелите на светлината — всички, които разчитат на бялото, за да прикрият тъмните субекти в себе си, такива като неделните учители и духовенството, пасторите — не е лошо като идея. Но в наши дни високата якичка вече не е най-доброто прикритие.

Най-добрата маскировка е уединеността.

Слейтър сяда и завърта огледалото така, че да може да улови достатъчно светлина от банята. Сянката му пада на стената. Ето ви един господин Никой. Едър мъж с руса коса и сивкави очи. Пръстен на лявата ръка, гардероб, пълен с изгладени ризи и дънки, и сребриста хонда акорд, паркирана на улицата.

Би могъл да отиде при която и да е Бети в мола и да каже:

— Извинете, приличам ли ви на тъмен субект?

— За бога, какви ги говорите? — ще отвърне жената. Защото няма да го свърже с определението „тъмен субект“. Тя, заедно с хилядите други мацки в мола ще бъде заблудена. Заслепена. Забулена от мрака.

Това е неговата тайна. Би могъл да се разхожда под носовете им без никакви угризения. Фактически той е прозрачен точно защото изглежда толкова нормално. Те го виждат всеки ден и не знаят какво представлява всъщност.

Слейтър се мръщи на отражението си и поклаща подигравателно глава.

— Харесвам те, Кевин. Обичам те, Кевин. — Сам може да бъде истинска досада. Трябваше да я убие още тогава, когато имаше възможност.

Сега тя отново е замесена, което е добре, защото така ще може да довърши започнатото веднъж и завинаги. Но от безочието й му се повдига.

— Хайде да изчезнем и да поиграем на криеница — казва подигравателно той. — За какъв ме взимаш?

Всъщност Сам знае повече за него от всички останали. Вярно, че малкото й бягство няма да й донесе никаква полза, но поне е направила нещо, за разлика от останалите. Тя се опитва да го изкара на открито. Може би дори знае, че през цялото време той се крие под носовете им.

Но Тъмният субект не е толкова глупав. Не могат да се крият вечно. Най-накрая Кевин ще подаде гадната си глава от дупката и когато го направи, Слейтър ще бъде там, готов да я отхапе.

Той обляга огледалото на стената и отива в стаята, която е подготвил за своя гост. Тя е малко по-голяма от килер. Стоманена врата. На пода лежат кожени каиши, но той се съмнява, че ще му потрябват. Играта ще свърши тук, където й е писано да свърши. Всичко останало в тая глупава игра на котка и мишка е просто димна завеса, която да ги държи в мрака, където играят всички добри играчи. Ако вестниците смятат, че разполагат с горещ материал, ще се наложи да ги пообразова малко. Случайното взривяване на кола или автобус едва ли може да се нарече гореща новина. Неговите планове заслужават да бъдат описани в книга.

— Презирам те — казва нежно той. — Ненавиждам начина по който вървиш и говориш. Сърцето ти е пълно с жлъч. Ще те убия.

През нощта гневът му си проправи път навън. Кевин се въртеше в леглото в напразни опити да заспи. Оптимизмът на Сам грееше като ярко слънце на хоризонта на съзнанието му, но с напредването на нощта светлината постепенно угасна, засенчена от горчивина и омраза към мъжа, който неканен се беше намърдал в живота му.

Ярост бе добра дума за онова, което изпитваше. Гняв. Негодувание. Всички бяха подходящи. Стотици пъти беше преживявал случилото се в онази нощ преди двайсет години. Момчето, което му се хилеше, докато подмяташе ножа в ръце, заплашвайки да го забие в гърдите на Сам. Името на момчето беше Слейтър — не можеше да е друго. Кевин нямаше представа как беше успяло да се измъкне от мазето. Не можеше да разбере и защо беше чакало толкова време, преди да го подгони отново. Трябваше да го убие още тогава.